Решение № 482 от 31.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 482 гр. Пловдив, 31.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Вили Ст. Шутова като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330110241 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба на А. В. Т. против „Мъни плюс мениджмънт“ АД, с която е предявен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в размер на 50 лева. В хода на производството с протоколно определение от ****** год. съдът е допуснал увеличение на исковата претенция от 50 лева на 1261 лева.

В исковата молба ищцата твърди, че на ******** год платила на ответника сумите съответно 42 лева, 212 лева, 212 лева, 212 лева, 212 лева и 1676 лева или общо сумата от 2566 лева. Плащанията били претендирани от ответното дружество по договор за кредит, какъв ищеца твърди, че не съществува. Твърди, че липсва основание за получаването им и иска тяхното връщане. Ако се установи съществуване на договор за кредит между страните, твърди, че същия е недействителен на основание чл.22 от ЗПК.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем с код ***** г., по който била предоставена сумата от 1500 лева. Била уговорена възнаградителна лихва и връщане на заемната сума за срок от 15 месеца.

Заемната сума била предоставена при ГЛП 39.99% и ГПР 40.54%. Според 1 договора ако заемателят не изпълнил задълженията си по чл. 12, ал. 1-3, размерът на погасителните вноски се уреждал от погасителния план по чл. 12, ал. 6. Излага съображение за спазване на всички изисквания на ЗПК и действителност на договора. Иска се отхвърлянето на иска и присъждането на разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Кредихелп” ООД / праводател на „Мъни Плюс Мениджмънт” ЕООД, праводател на Силвър Проджект АД – видно от справка в ТР/ и А. В. Т. е възникнало правоотношение по повод на сключен Индивидуален договор за заем код № ***** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 766.94 евро, /л. ****/. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 39,99%, годишният процент на разходите е 40.54%, а задължението следва да се погаси на петнадесет вноски. Съобразно чл. 12, ал.

1, вр. ал. 3 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора обезпечение под формата на поръчител, който следва да отговаря на следните изисквания: дееспособно физическо лице, навършило 25 години; минимален осигурителен брутен доход през последните шест месеца, предхождащи сключването на договора в размер от 1500 лв. на месец; валидно трудово правоотношение от поне шест календарни месеца преди сключването на договора; стабилна кредитна история; предложеният поръчител да не е активен потребител на заемнте продукти на дружеството- кредитор и/или да не е поръчител по друг активен паричен заем, предоставен от кредитора. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, чл. 12, ал. 4 от Договора възлага в тежест на длъжника да заплати на кредитора нейстойка в размер от 638.94 евро ( 1249.65 лв. ), която кредиторът е разсрочил в чл. 12, ал. 6 от Договора, като е посочено, че към всяка от анюитетните вноски се добавя сума, представляваща част от неустойката.

По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника Т. е предаден погасителен план, както и копие от условията, приложими към договора за кредит.

Видно от приложената към отговоран на исковата молба разписка за получени в суми в брой на длъжника по договора е изплатена сумата от 1500 лева – главница по договора.

От приетите по делото като писмени доказателства и неоспорени от страните платежни нареждания се установява, че А. Т. е изплатила на дружеството, във връзка със сключения между страните договор сумата от общо 2761 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, 2 ч е между „Кредихелп” ООД - праводател на "Мъни Плюс Мениджмънт" ЕООД, като заемодател и А. В. Т. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1500 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи ( арг. чл. 23 ЗПК).

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 12 от Договора. Разпоредбата на чл. 12, ал. 1, вр. ал. 3 от Договора, възлага в тежест за заемателя да осигури като обезпечение на задълженията по договора физическо лице- поръчител, което следва да отговаря на горепосочените кумулативно поставени изисквания. При неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, чл. 12, ал. 4 от Договора възлага в тежест на ищеца ( длъжник по договора за кредит) задължение за заплащане на неустойка. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).

Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 1500 лв.).

Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури физическо лице- поръчител, което да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него и то в срок от три дни от сключването на договора ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними за длъжника, кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да 3 заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 12, ал. 6 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на анюитетната вноска добавя съответна част от дължимата сума за неустойка. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.

1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 40,54 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 12, ал. 4 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно ( чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева или евро) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО.

Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика 4 обуславя невъзможност да се проверят и индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, ал. 6 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 766.94 евро или тяхната левова равностойност, съгласно официалния курс на БНБ за еврото спрямо лева, съгласно който 1 евро се заменя за 1.95583 лева, тоест 1500 лв. В тази величина обаче, не е включена дължимата по чл. 12, ал. 4 от Договора „неустойка”. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че договор за паричен заем № ****г. е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Макар и встрани от спора по делото, съдът счита за нужно да изтъкне, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.