Решение № 1718 от 14.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1718 гр. Пловдив, 14.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330116841 по описа за 2025 година

По делото е предявен иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.

Ищецът Т. Ф. Г., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „Г. Д. Н.“ № **, чрез пълномощник адв. С. П., е предявил против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, ет. 5, представлявано от **** Н.

П., иск за признаване на установено, че сключеният между страните договор за паричен заем № ****/ **** г. е нищожен, поради противоречие със ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ****/ **** г., с който на лицето се предоставил кредит в размер на 1 200 лева, платим на 30 вноски, при ГПР- 63, 91 % и ГЛП- 49 %, при общо дължима сума от 1 406, 04 лева. В договора била предвидена неустойка в размер на 843, 96 лева при непредставяне на обезпечение, платима разсрочено с погасителните вноски. Главницата по кредита била заплатена, но поради дължимата неустойката размерът на дълга ставал по- голям и ищецът имал интерес да установи, че кредитът е недействителен, като по него се дължи само получената сума. Твърди се, че договорът за кредит не отговарял на изискванията на специалния ЗПК. Нарушена била нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- не били посочени условията за прилагане на лихвения процент и тази по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- липсвала методика за формиране на ГПР, не било ясно и кои компоненти се включват в него. Отделно от това, тъй като неустойката не била включена в ГПР, се заобикаляла нормата на чл. 19 ал.

1

4 от ЗПК. Неустойката представлявала разходи по кредита, които трябвало да се включат в ГПР, защото в противен случай той не отговарял на действителния, а това представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от ЗЗП. Клаузата за неустойката била нищожна, като с нея се нарушавали добрите нрави, принципите на добросъвестност и справедливост, а се получавало и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Тя излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигане на неоснователно обогатяване. Моли се за признаване на установено, че договорът е недействителен. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й представя писмена защита.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Посочва се, че била налице злоупотреба с права, защото ищецът образувал три напълно идентични производства, касаещи неустойка по договори за кредит, поради което се моли за присъединяване на делата за разглеждане в едно производство или за присъждане на един общ адвокатски хонорар по всички. По същество се твърди, че дори и дадена клауза да била обявена за нищожна, то това не водело до недействителност на целия договор- чл. 26 ал. 4 от ЗЗД. Посочва се, че ищецът бил наясно с всички условия по договора, като лихвата не била прекомерна и за нея нямало предвиден законов лимит. В случая били съобразени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като уговорената неустойка не можела да се включи в ГПР, защото разходите се посочвали към датата на сключване на договора за кредит, а тя се начислявала за неизпълнение на задълженията на длъжника и евентуално би била дължима след сключване на договора. Тя имала обезпечителна функция и не представлявала добавък към лихвата, като потребителят предварително бил уведомен за всички възможни суми, които ще му бъдат начислени при неизпълнение на задълженията по кредита. Нямало и заблуждаваща търговска практика, защото в договора ясно бил посочен размерът на ГПР. Клаузата за неустойка била действителна, като потребителят имал възможност и да се откаже от договора, без да дължи каквито и да е суми, ако е преценил, че договорът съдържа неизгодни за него условия.

Очевидно било, че той договаря недобросъвестно по чл. 12 от ЗЗД, защото въобще нямал намерение да представя обезпечение. Нямало противоречие на неустойката с добрите нрави, клаузата била индивидуално уговорена и имала компенсаторен характер. На клиента бил предоставен предварително СЕФ, с което той бил информиран за всички параметри по кредита и бил наясно с икономическите последици. Между страните имало сключени общо 3 договора за кредит, с идентични условия, като вместо да упражнява добросъвестно правата си по първия договор, ищецът сключил нови, без да изпълнява задълженията си по тях за предоставяне на обезпечение. Клаузите на договора били и индивидуално уговорени. Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски. В съдебно заседание пълномощникът на страната подава писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за обезпечен потребителски кредит № ****/ **** г., сключен между 2 страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 200 лева, при следните условия: вноски- 30 седмични, с краен падеж- 16.10.2025 г., при фиксиран годишен лихвен процент49 % и годишен процент на разходите- 63, 91 %, с общ размер на всички плащания- 1 406, 04, 50 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение (поръчителство) в размер на 843, 96 лева, платима разсрочено по погасителния план.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно погасителен план към него, споразумение за консолидиране на плащанията, застрахователен сертификат, искането за сключване на договора и СЕФ.

Приети са и 4 броя ПКО за изплатени от ищеца в полза на ответника суми по кредита в общ размер на 1 200 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

От ищеца е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 63, 91 %, а 3 възнаградителната лихва- 49 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.

Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 49 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

На второ място, още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 7 ал. 5 ще се заплаща разсрочено (според споразумение за консолидиране на плащанията, сключено заедно с договора за кредит), заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 843, 96 лева (при отпусната заемна сума от 1 200 лева), а видно от погасителния план към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително суми от по 75 лева за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (поръчител) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Именно затова тази клауза от процесния договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и води до нейната недействителност. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и 4 недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.