Решение № 25 от 10.02.2022, Окръжен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 25 гр. Шумен, 10.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на единадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Азадухи Ов. Карагьозян

Теодора Енч. Димитрова при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно гражданско дело № 20213600500448 по описа за 2021 година

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „ Енерго – Про Продажби „ АД, ЕИК 103533691, представлявано от членовете на управителния съвет П.С.С. и Я.М.Д., чрез юрисконсулт П.К. срещу решение № 260344/16.08.2021 г. по гр.д. № 1423/2020 г. по описа на Районен съд – Шумен.

Жалбоподателят навежда възражения за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано, поради което, моли въззивният съд да го отмени изцяло и постанови друго, с което да отхвърли предявените искове по чл.439 и чл.124, ал.1 от ГПК като неоснователни и му присъди извършените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор от въззиваемия по жалбата М. М.

М., действащ чрез пълномощника адв. Ж.Д. от ШАК, който я оспорва като изцяло неоснователна и моли за оставянето й без уважение, както и за присъждане на извършените във въззивното производство разноски.

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, редовна и допустима.

Разгледана по същество, същата е частично основателна, поради следното:

1

Гр.д. № 1423/2020 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на въззиваемия, в която е навел твърдения, че въз основа на депозирано заявление по чл.410 от ГПК, по ч.гр.д. № 1375/2010 г. по описа на ШРС са били издадени заповед за изпълнение № 849/21.04.2010 г. и изпълнителен лист от 27.05.2010 г., с които е бил осъден да заплати на ответника „ Енерго – Про Продажби „ АД сумата от 3 123.21 лева, от която 2 413.59 лева – главница и 709.62 лева – мораторна лихва за периода м. 03.2006 г. – м. 09.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.04.2010 г. до изплащане на вземането, както и 62.47 лева държавна такса и 293.60 лева разноски. Вземанията не са били предмет на исково производство по чл.422 от ГПК, тъй като длъжникът не е упражнил правото си на възражение. Въз основа на изпълнителния лист, на 25.05.2011 г. е било образувано изп.д. № 197/2011 г. по описа на ЧСИ Я.Д., което е било прекратено на 04.09.2015 г., на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. На 15.10.2015 г., въз основа на същия ИЛ е било образувано изп.д.

№ 506/2015 г. по описа на ЧСИ Я.Д., което също е било прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, на 18.07.2019 г.. Счита, че задълженията, обективирани в изпълнителния лист са погасени по давност още с перемирането на първото изп.д. № 197/2011 г., от който момент всички предприети изпълнителни действия са били обезсилени по право, респ., поради изтичане на предвидения в чл.111, б. „в“ тригодишен давностен срок. На 26.09.2014 г. ответникът е издал фактура на стойност 905.07 лева, със срок на плащане 26.09.2014 г., като липсват данни относно дата, номер и основание за издаването й. В случай, че фактурата е за фактурирани количества ел. енергия заявява, че я оспорва, тъй като за периода 29.09.2009 г. – 21.10.2015 г. и от 20.01.2016 г. до момента ел. захранването в дома му е прекъснато. Наред с това, предявява възражение за изтекла погасителна давност за вземането по смисъла на чл.111, б. „в“ от ЗЗД. Ако фактурата е издадена за фактуриране на съдебни разноски, счита, че това е недопустимо и същата е издадена без правно основание.

Позовавайки се на изложеното, ищецът е поискал от съда да постанови решение, с което да признае на основание чл.439, ал.1 от ГПК, че М. М. М. не дължи на „ Енерго – Про Продажби „ АД, ЕИК 103533691 сумата от 3 123.21 лева, от която 2 413.59 лева – главница и 709.62 лева – мораторна лихва за периода м. 03.2006 г. – м. 09.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от 2 413.59 лева, считано от 20.04.2010 г. до изплащане на вземането, както и 62.47 лева държавна такса и 293.60 лева разноски по делото по изпълнителен лист от 27.05.2010 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение по ч.гр.д.

№ 1375/2010 г. на ШРС, поради изтекла погасителна давност, както и сумата от 905.07 лева по фактура, издадена на 26.09.2014 г., поради липса на основание за издаването й и изтекла погасителна давност.

В отговора ответникът е оспорил предявените искове като изцяло неоснователни и е уточнил, че сумата от 905.07 лева представлява съдебно деловодни разноски, от които 62.47 лева – такса за образуване на заповедно производство по ч.гр.д. № 1375/2010 г. на ШРС, 246.00 лева – разноски за водене на изп.д. № 197/2011 г. на ЧСИ Я.Д. и 596.60 лева – юрисконсултски възнаграждения по посочените гражданско и изпълнително дело, които са включени в счетоводната система на „ Енерго – Про Продажби „ АД с цел улесняване на клиентите на дружеството, тъй като при посещения на каса те получават информация само 2 за текущи задължения за ел. енергия и лихви, но не и за дължимите от тяхна страна съдебно деловодни разноски.

Въз основа на направеното от ответника уточнение в отговора на исковата молба, в първото по делото заседание ищецът е уточнил исковата си молба, а именно, че сумата от 905.07 лева касае суми по изп.д. № 197/2011 г., което е перемирано.

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с обективно съединени иск с правно основание чл.439 от ГПК и иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, като с решението си е приел за установено на основание чл.439, ал.1 от ГПК, че М. М. М. не дължи на „ Енерго – Про Продажби „ АД сума в размер на 3 123.21 лева, от която 2 413.59 лева – главница и 709.62 лева – мораторна лихва за периода м. 03.2006 г. – м. 09.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от 2 413.59 лева, считано от 20.04.2010 г. до изплащане на вземането, както и 62.47 лева държавна такса и 293.60 лева разноски по делото, за които суми има издаден изпълнителен лист, на основание заповед на ШРС по ч.гр.д. № 1375/2010 г. и са водени изп.д. № 197/2011 г. по описа на ЧСИ Я.Д., прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК на 04.09.2015 г. и изп.д. № 506/2015 г. по описа на ЧСИ Я.Д., прекратено на основание чл.433, ал.1 т.8 на 28.07.2019 г., както и сума в размер на 905.07 лева, посочена от ответника като сума представляваща извършени съдебно деловодни разноски, включени в счетоводната система на „ Енерго – Про Продажби “ АД, и е осъдил ответника да заплати на ищеца деловодни разноски в размер на 829.73 лева.

Решението се обжалва изцяло от ответника по исковете.

След проверка по реда на чл.269 от ГПК въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По съществото на спора, от събраните по делото писмени доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установява и не се спори между страните, че въз основа на подадено от ответника заявление, същият се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 849/21.04.2020 г., издадена по ч.т.д. № 1375/2010 г. по описа на ШРС, съгласно която ищецът е бил задължен да му заплати сумата от 3 123.21 лева, от която 2 413.59 лева – главница, представляваща стойност на ползвана ел. енергия за обект на адрес гр. Шумен, ул. .... № 19, клиентски номер 1300034570, по фактури за периода м. март 206 г. – м. септември 2009 г. и 709.62 лева – мораторна лихва за периода м. 03.2006 г. – м. 09.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от 2 413.59 лева, считано от 20.04.2010 г. до изплащане на вземането, както и 62.47 лева държавна такса и 293.60 лева адвокатски възнаграждения. В срока по чл.414 от ГПК длъжникът не е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което на 27.05.2010 г. на заявителя е бил издаден изпълнителен лист за визираните в нея парични вземания.

По молба на взискателя от 25.05.2011 г., въз основа на посочения изпълнителен лист е било образувано изп.д. № 197/2011 г. по описа на ЧСИ Я.Д., с район на действие ШОС.

Видно от материалите по изпълнителното дело, в молбата си взискателят е посочил като способи за принудително изпълнение срещу длъжника запор на работна заплата, банкови 3 сметки и други вземания, опис, запор и продан на движими вещи и възбрана, опис и публична продан на недвижими имоти. С постановление на ЧСИ от 18.06.2011 г. е бил наложен запор върху притежаваните от длъжника л.а. „ ВАЗ 2101 „ рег. № .... и т.а. „ Москвич ИЖ 2715 „, рег. № ..... На 01.03.2012 г. на длъжника е била връчена ПДИ. На 28.07.2015 г. длъжникът по изпълнението е депозирал молба за прекратяване на производството на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. С влязло в сила постановление от 04.09.2015 г., ЧСИ е прекратил делото на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК.

По молба на взискателя от 15.10.2015 г., въз основа на същия изпълнителен лист е било образувано изп.д. № 506/2015 г. по описа на ЧСИ Я.Д., с район на действие ШОС.

Видно от материалите по делото, в молбата си взискателят е посочил като способи за принудително изпълнение срещу длъжника запор на работна заплата, банкови сметки и други вземания, опис, запор и продан на движими вещи и възбрана, опис и публична продан на недвижими имоти. С постановление на ЧСИ 18.01.2016 г. е бил наложен запор върху притежаваните от длъжника л.а. „ ВАЗ 2101 „ рег. № .... и т.а. „ Москвич ИЖ 2715 „, рег. № ..... С постановление от 29.01.2016 г. на ЧСИ е бил наложен запор върху банкови сметки на длъжника в „ ОББ „ АД. С постановление от 22.03.2016 г. на ЧСИ е бил наложен запор върху банкови сметки на длъжника в „ Банка ДСК „ ЕАД. На 17.07.2019 г. длъжникът е депозирал молба за прекратяване на производството на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. С влязло в сила постановление от 17.07.2019 г., ЧСИ е прекратил делото на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК.

На л.88 от първоинстанционното дело е приложено искане от 21.04.2014 г., с което ищецът е заявил, че желае да сключи договор за разсрочено плащане на задълженията му към ответното дружество, като липсва индивидуализация на задълженията.

На л.89 е приложено предложение от 03.09.2014 г. от ищеца, с което е предложил на ответника да подпишат споразумителен протокол за разсрочване на задълженията му по изпълнителен лист от 27.05.2010 г., по който е образувано изп.д. № 197/2011 г. по описа на ЧСИ Я.Д..

На л. 90 е приложено искане от 19.07.2018 г., с което ищецът е поискал от ответника възстановяване на ел. захранването в имота му на ул. .... № 19, гр. Шумен, както и да му бъде предоставена възможност за разсрочено плащане на старите му задължения към дружеството.

Въз основа на така установените факти, съдът достига до следните изводи от правна страна:

ІІ. По иска с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК.

Искът по чл.439 от ГПК има за предмет установяване недължимост на подлежащи на принудително изпълнение вземания, произтичаща от факти и обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание и стоящи извън него, като ищецът дължи да установи, при условията на пълно и главно доказване, отпадането на основанията за упражняване правото 4 на кредитора на принудително изпълнение за вземанията си, респ. възникването на нови основания, който го преклудират. Според трайната съдебна практика, претенцията по чл.439 от ГПК е допустимо да се основава само на факти, настъпили след стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за реализиране на принудителното удовлетворяване на кредитора. По отношение на заповедното производство, по което е издадено изпълнителното основание е допустим иск по чл.439 от ГПК, макар да не е било проведено съдебно дирене. Преклудиращият ефект на влязлата в сила заповед за изпълнение като изпълнително основание настъпва с изтичане на срока за подаване на възражение срещу нея.

Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, които са били известни на ищеца и, които той е могъл да посочи в срока за възражение по чл. 414, ал.2 ГПК, се преклудира с изтичането му. Неподаването на възражение или оттеглянето му имат за последица създаване стабилитет на заповедта за изпълнение, с настъпването на който възможността за оспорване на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането отпада, освен ако не са налице специалните хипотези на чл.424 от ГПК.