Решение № 12506 от 25.06.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12506 гр. София, 25.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА

ПЕТКОВА при участието на секретаря Б.А П. КУБАДИНОВА като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА

Гражданско дело № 20231110169372 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 235 ГПК.

Делото е образувано по осъдителен иск, предявен като частичен за 1 000 лв. от общата претенция за 10 000 лв., от Б. И. Ч. срещу [фирма] за присъждане на обезщетение за нанесени му неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване репутацията му, душевни болки и страдания от отправените срещу него клеветнически твърдения, съдържащи се в статия със заглавие **** и подзаглавие ****, разпространен в брой 37/1032/ от 1622.09.2023 г. на вестник ****, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на разпространението – 22.09.2023 г. – до окончателното изплащане на обезщетението.

Ищецът твърди, че на 22.09.2023 г. разбрал за публикуваната статия във вестник ****. Тя съдържала като подзаглавие: „****“, а в изложението било написано, че въпросната жена „****“. В статията още ищецът бил наречен „***“. Към изложението била приложена и снимка на ищеца по бански, която била публикувана без негово съгласие. В резултат на изложеното по негов адрес той изпитвал неудобство, безпокойство, тревожност и притеснения от неверността на твърденията, които засягали неговото достойнство, добро име и престиж като успяващ футболист. Написаното станало достояние и на социалния му кръг – фактическа съжителка, приятели, близки и роднини, пред които изпитвал неудобства.

Притеснявал се от реакцията на феновете, съотборниците си и ръководителите на своя нов отбор, в който наскоро постъпил. Притеснявал се освен за своето реноме, но и за това на отбора. Вследствие тези неприятни емоции той започнал да спи неспокойно, да се стресира от обаждания и въпроси на близки за верността на написаното, както и от опасения, че другото лице, намесено в статията, можело да се саморазправи с ищеца. На следващо място, цитати от статията били публикувани и в още поне 3 онлайн издания. Твърденията не отговаряли на истината, били манипулативни, тенденциозни, опозоряващи и целящи да засегнат личността, честта и достойнството на ищеца. В посочената публикация бил 1 посочен автор на статията – Д. Д.. Издател и собственик на вестника е ответното [фирма], което се установявало както от самото печатно издание, така и от писмо относно ISSN номера на изданието, изходящо от Националната агенция за международни стандартни номера. Ищецът твърди, че ответникът отговаря като възложител на работата, тъй като вредите са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа. Ищецът излага, че свободата на словото не е абсолютна, като посочва, че нейните предели са чуждите субективни права като доброто име, честта, личният и семейният живот.

Счита, че му се дължи обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., като предявява частичен иск за 1 000 лв. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК по делото не е постъпил отговор на исковата молба от страна на ответника.

Ищецът се явява лично в открито съдебно заседание и се защитава от процесуален представител, който поддържа иска. Подадена е писмена защита.

Ответникът не изпраща представител.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

В брой № 37/1032 от 16-22.09.2023 г., на страница 22 от вестник ****, издаван от [фирма] с ISNN номер *** е публикувана статия със заглавие **** и подзаглавие „****“. В текста на статията се съдържа твърдение за слух, че „****“. Цитиран е анонимен източник на вестника, според който „***. Закани се да убие бавно и мъчително Б., а преди това да строши пред нея и двата крака на „тъпкача“ Б.. Доколкото знам футболистът също е бил заплашван по телефона от В.…“. Към статията е публикувана снимка на ищеца Б. Ч..

Обстоятелството, че вестник **** се издава от ответника [фирма] се установява от отразеното на последната страница в самия вестник, както и от приетото като доказателство по делото писмо от Националната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий“, освен това не е налице оспорване на това обстоятелство. Видно от данните, съдържащи се в Търговския регистър [фирма] е заличен търговец и негов правоприемник е ответникът [фирма].

Приети като доказателства по делото са извлечения от интернет-сайтове ***, *** и ****, в които статията е препечатана, с посочване на името на ищеца.

По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелката Ю. Б.ова К.

– майка на ищеца. Свидетелката дава показания, че синът е футболист в ***. През лятото на 2023 г. във вестник **** била публикувана статия, в която се споменавал сина й с твърденията, че имал връзка с момиче, което било приятелка на момче от *** – известно с това, че е в затвора, а баща му е прокурор. Свидетелката веднага се обадила на сина си и му препратила статията, а той бил учуден и започнал да се притеснява как ще реагира приятелката му на тази статия. След публикуването на статията свидетелката се притеснила за сина си, да не се осъществят заплахите, поместени във вестника и го придружавала в *** на тренировки. Синът й се страхувал как ще реагира приятелката и съотборниците му.

Майка му и баща му също се притеснявали. Синът й разговарял с родителите на приятелката си, разговарял и с роднини, които му звънели и го питали как се чувства и дали написаното е вярно. Наложило се разговаря с фен-клуба и ръководството на ***, от които получил подкрепа. Периодът на безпокойство продължил до Нова година на 2023 г.

Съдът прецени показанията на свидетелката по реда на чл. 172 ГПК и ги намира за достоверни, поради което ги кредитира с доверие. Действително свидетелката е заинтересована от изхода на делото, но показанията й са последователни и не противоречат на останалите събрани доказателства по делото. Освен това тя като майка на ищеца е възприела пряко и непосредствено неговите преживявания, поради което и показанията й са с висока доказателствена стойност.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните 2 правни изводи:

Предявеният частичен осъдителен иск намира правната си квалификация в чл. 45 ЗЗД. Основателността му се предпоставя от установяването от страна на ищеца на всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно, че ответникът с конкретните си противоправни действия - с публикуването на материалите без проверяване на тяхната достоверност, му е причинил неимуществени вреди и какви точно, причинноследствената връзка между поведението на ответника и причинените неимуществени вреди, както и конкретния размер на неимуществените вреди. Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на делинквента.

За да се установи наличието на противоправно деяние е необходимо да се установи нарушение на нормативно установено задължение, както и че конкретно посочените в исковата молба действия на ответника се характеризират с противоправност.

В чл. 39 - чл. 41 от Конституцията на Република България е прокламиран принципът на свобода на словото, същата обаче трябва да бъде упражнявана при съблюдаване на необходимия баланс с правото на достойнство и добро име на личността, закрепено в чл. 32, ал. 1 от Конституцията.

Съдебната практика е създала критерии, по които може да се определи дали изявленията, направени в публичното пространство, са в рамките на законосъобразното упражняване на свободата на словото. Преценява се дали изявленията могат да бъдат квалифицирани като обида и клевета; дали те съдържат неверни твърдения и внушения и дали само предават мнението на лицето, което прави изявленията. Когато се претендира обезщетение за неимуществени вреди от изявление, нарушаващо чл. 39, ал. 2 от Конституцията , гражданският съд съобразява съответно практиката на наказателния съд за съставите на обидата и клеветата по чл. 146 и чл. 147 от Наказателния кодекс, при отчитане на спецификите на гражданската отговорност по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД. Според практиката по наказателни дела правото на мнение е защитено само в пределите, в които държавата не е имала право да го ограничи чрез наказателно преследване - решение № 293 от 24.07.2007 г. на ВКС по н. д. № 988/2006 г., I н. о.

Както се приема в решение № 93 от 22.05.2013 г. на ВКС по н. д. № 163/2013 г., III н. о., при обидата се засяга чувството на лично достойнство и се цели да бъде изменена обществената му оценка. За да се засегне лицето, то трябва да възприеме пряко или опосредствено унизителното отнасяне към него с обидни думи или действия. Обида има и тогава, когато лицето не присъства на мястото, но чуе обидните изрази по телефон, по радиото и телевизията, или ги прочете в публикация в пресата или интернет - решение № 159 от 19.06.2015 г. на ВКС по к. н. ч. х. д. № 300/2015 г., I н. о.

Докато обидата представлява негативна оценка на дадено лице, клеветата се свързва с факт, чието разгласяване води до засягане на честта и достойнство на пострадалия, авторитета му и оценката на околните за него – решение № 347 от 25.09.2009 г. на ВКС по н. о. х. д. № 372/2009 г., I н. о. Разгласените при клеветата факти и обстоятелства са неистински и позорни - решение № 80 от 9.03.1998 г. на ВКС по н. д. № 766/1997 г., II н. о. В практиката на ВКС по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД се приема, че като клевета, съответно като противоправно, следва да се квалифицира съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление – решение № 253 от 29.01.2014 г. по гр. д. № 1251/2012 г. на ВКС, III-то г. о. В същото решение се приема, че фактическите твърдения, за които се твърди, че са клевета, могат да бъдат проверявани за вярност, като доказателствената тежест е на ответника. Следователно – дори дадени фактически твърдения и изявления да засягат личното достойнство на другиго, ако те са верни, не възниква отговорност по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД . Както е прието в решение № 468 от 26.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1868/2008 г., IV г. о., по дефиниция клевета може да има само при отнасяне на конкретни неверни и позорни факти към определена личност. Начинът на поднасянето на фактите не може да е основание същите да се считат за клеветнически, след като те са верни.

Извън обхвата на клеветата остават случаите, при които деецът изказва мнение, своя 3 субективна оценка или извод, изразява становище или упражнява право на искания, като например да сигнализира компетентните органи при закононарушение или престъпление, да търси защита на свои накърнени права, като реализира предоставени му за тази цел правни възможности и др. - в този смисъл решение № 70 от 25.02.2009 г. на ВКС по к. н. д. № 36/2009 г., I н. о. Оценъчните твърдения не могат да се проверяват за тяхната вярност, те могат да ангажират отговорността на автора им само ако засягат достойнството на личността, т. е. ако съставляват обида - решение № 204 от 12.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7046/2014 г., IV г. о., решение № 62 от 6.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1376/2011 г., IV г. о.

Създадена е богата практика на ВКС по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД за отговорността на журналисти и на медийни издания за клеветническо съдържание на техни публикации. Приема се, че когато твърденията за конкретни факти изхождат от други лица, които са посочени от автора на публикувания материал и в текста коректно е предадена дадената от тях информация, няма основание за ангажиране отговорността по чл. 45 ЗЗД на автора - решение № 557 от 28.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1599/2009 г., III г. о. В определени случаи обаче източникът на информация може и да не бъде посочен. Тогава, за да се освободи от отговорност по чл. 45 ЗЗД , авторът на информацията следва да е извършил добросъвестна проверка на съдържащите се нея факти – решение № 85 от 23.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1486/2011 г., IV г. о. Приема се също, че добросъвестна проверка е налице тогава, когато информацията е проверена от поне два независими източника - решение № 85 от 23.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1486/2011 г., IV г. о., решение № 50040 от 12.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1890/2022 г., II г. о., решение № 12 от 6.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 449/2012 г., III г. о. , решение № 309 от 27.05.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 1202/2023 г. и др.