Решение № 5025 от 19.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5025 гр. Пловдив, 19.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20255330109057 по описа за 2025 година

Производството по образувано е по искова молба на С. М. Д-Х., ЕГН **********, с адрес гр.

П., бул.*** № ** , чрез процесуален представител С. Н. против „Моят кредит” ЕООД, ЕИК 203939675, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26 ал. 1 и във вр. чл. 22 ЗПК, за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка, обективирана в чл. 12, ал.4 от инвидуален договор за заем № ****** г. и включваща задължение за плащане на неустойка в размер на 271,89 лв., като противоречаща на добрите нрави, заобикалащя материално-правните изисквания на чл. 19, ал.4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен Индивидуален договор за заем № ****** г., по силата на който й била предоставена сумата от 400 лева, при ГПР – 42,94 %, лихвен процент 40,91 %, брой на вноските – 15, срок на заема – 30 седмици, вид вноска – двуседмична с размер 30,13 лв. Съгласно чл. 12 от договора заемателят се задължава на основание чл. 23 ЗЗД в срок от три дни след сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки. Третото лице следвало да посети някои от офисите на дружеството и да сключи с последното изричен договор за встъпване в дълг /договор за поръчителство/, като третото лице следвало да отговаря изрично на посочените от заемодателя изисквания – да бъде дееспособно физическо лице, навършена възраст 25 г., минимален осигурителен доход 1 последните шест месеца 1500 лв., валидно трудово правоотношение от поне шест месеца, стабилна кредитна история, както и поръчителят да не е активен потребител на процесното дружество или да не е поръчител по друг активен паричен заем, предоставен от заемодателя. В чл. 12, ал. 4 страните договорили, че неизпълнението на горните задължения от страна на заемателя ще причини на заемодателя вреди, които неустойката е определена от заемодателя в размер на 271,89 лв. ще обезщети. Неустойката се сочи, че е предвидено да е платима разсрочено, ведно с погасителните вноски по договора за креди. Ищецът сочи, че е усвоила изцяло заемния ресурс, не изплатила сумата за процесната неустойка, като счита, че не дължи същата. Оспорва се договора за кредит като недействителен, като се сочи, че липсва ясна методика за изчисляване на ГПР, което представлява нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Неспазването на това изискване съгласно чл.22 ЗПК води до недействителност. Твърди се нарушаване на разпоредбата и на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, като се твърди, че не са посочени условията за прилагане на лихвения процент. Посочва се, че отразеният като цифрова величина ГПР в договора не отговаря на действителния такъв, доколкото в него не е включена неустойката. Не отговаря на действителната такава и отразената обща дължима сума от 331,76 лв. Твърди се заобикаляне на разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК Оспорва се на самостоятелно основание и клаузата за неустойка като се сочи, че същата противоречи на добрите нрави и е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

Твърди се, че предвидената неустойка излиза и извън присъщите й функции. Излагат се съображения за нарушаване на разпоредбите на ЗПК , ЗЗД и ЗЗП. Моли исковете да се уважат. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, със становище за неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че между страните е сключен Индивидуален договор за заем № ****** г. Твърди, че не е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като се сочи, че в него не се включват всички разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Относно кумулирането на вноската на неустойката с вноската по кредита се сочи, че същото е за удобство на потребителя и в негов интерес. Твърди се, че тъй като неустойката не попада в общите разходи по смисъла на чл. 19, ал. 3 ЗПК, то същата не следва да се взема предвид при изчисляване на ГПР, в какъвто смисъл сочи, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. Оспорва доводите на ищеца, че неустойката излиза извън присъщите й функции, като сочи, че ищецът е имал възможността да се запознае предварително със съдържанието на договора, който е сключил, да извърши необходимите подготвителни действия преди подписване на същия и така да изпълни задълженията си по чл. 12 от договора. Посочва се, че ищецът е имала възможността да изпълни задължението си и по – късно, съгласно чл. 12, ал.7 от договора, но това не е сторено. Оспорва твърденията, че целта на неустойката е осигуряване на допълнително възнаграждение, за което излага подробни доводи. Оспорва клаузата за неустойка да е неравноправна. Излага подробни съображения за неоснователност на твърдението на ищеца, че е налице нарушаване на императивната разпоредба на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

Посочва, че от съдържанието на клаузата на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК може да се направи извод, 2 че същата касае референтни лихвени проценти, а не фиксирани такива, какъвто е настоящият случай. Твърди, че дори да се приеме, че клаузата на чл. 12, ал.4 от Договора противоречи на ЗПК, то това не обуславя нищожност на целия договор, а частична недействителност. Моли се исковете да се отхвърлят. Претендират се разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните не се спори и от приетия като писмено доказателство по делото индивидуален договор за заем № *** от *** г. се установява, че същият е сключен между „Моят кредит“ ООД и С. М. Д. Х., в качеството им съответно на заемодател и заемател, по силата на който е предоставена в заем сума от 204,52 евро, със срок на заема 30 седмици, 15 бр. погасителни вноски, при лихвен процент: 40,91 % и ГПР на заема: 42,94 %.

Представено е и Приложение № 1 към сключения договор – погасителен план, видно от който падежът на първа погасителна вноска е 02.09.2020 г., а на последна погасителна вноска 17.03.2021 г.

В чл. 12 е уговорено, че заемополучателят се задължава в 3 дневен срок от сключването на договора да обезпечи кредита с физическо лице, което да сключи договор за встъпване в дълг или поръчителство. При неизпълнение на това задължение в чл. 12, ал. 4 е уговорена неустойка от 139,02 евро, дължима разсрочено с всяка вноска, съгласно погасителния план.

Не се оспорва, че заемополучателят е получил заемната сума.

Кредитополучателят по процесния договор за заем е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Съдът счита за основателни доводите на ищеца, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави:

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.

3

В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 139,02 евро. Така предвиденият размер е 60 % от цялата заета сума и противоречи на добрите нрави. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Така уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.

Отделно от това въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и срока за представянето им създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с 90 % от заетата сума. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.

Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 12, ал. 4 от договора.

На основание гореизложеното съдът счита, че искът за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка е основателен и следва да се уважи.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК с оглед изхода на спора и уважаване на иска, то в полза на ищеца следва да се присъдят разноски.

Ищецът претендира разноски, като са представени доказателства за направени такива в размер на заплатена държавна такса от 50 лева., която следва да му се присъди.

Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.

В производството по делото ищецът е защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в 4

Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.