Решение № 438 от 20.08.2026, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 438 гр. Бл., 20.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – Бл., ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Вили Дацов при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Николай Грънчаров Въззивно гражданско дело № 20251200501209 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе в предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба с вх. № 8002/17.09.2025г., подадена от К. С. Б., чрез адв. Т. Г., както и по въззивна жалба с вх. № 8822/10.10.2025г., подадена от Е. С. М., чрез адв. В. Г., срещу Решение № 285/03.09.2025г., постановено по гр.д. № 537/2024г. по описа на РС – П..

С въззивната жалба, подадена от К. С. Б., чрез процесуалния представител адв. Т. Г., са изложени съображения, че първоинстанционното решение е неправилно.

Сочи се в жалбата, че срещу ответниците, въззивници по настоящото производство, пред първоинстанционния съд е депозиран и уважен от PC П. иск с правно основание чл. 124, ал.

1 от ГПК, като съдът е изтъкнал, а и приложил общите постулати, касаещи придобивната давност, без обаче, да отнесе тези постановки към конкретните доказателствени данни за казуса. Касае се за /формално наследствен/ имот – къща, придобита от един от наследниците, който още в отговора на исковата молба е акцентирал върху основните моменти, касаещи, /а и доказващи/ анимуса му, които акценти, са оС.ли встрани от същностния анализ на доказателствата.

Сочи се, че районният съд е приел за безспорни следните обстоятелства, които са признати и 1 от ищците: ***

Сочи се също, че не се спори, че С. М. е установил трайна власт върху къщата, но съдът не приема направеното още с отговора изложение /и възражение/, касаещо своенето на имота, позовавайки се на Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК и приемайки, че „... ...“ Изтъква се, че ако се направи /а трябва/ обстоен юридически анализ на този /най-важен/ абзац от мотивите на съда, ще се стигне до следните изводи:

- Съдът приема, че наследодателя на ответниците е реалния владелец на къщата;

- Съдът приема, че ищците не са ползвали процесния имот, но не са загубили собствеността, тъй като: „ползването на даден имот е правомощие, а не задължение...“ - Съдът не е съзрял никакво доказателство за промяна намерението/относно своенето/ на наследодателя на ответниците, нито доказателства за предаване на владение.

Изразява се безусловно съгласие с първия извод на съда и втория- в частта за констатираното не ползване на имота от ищците. Оспорва се като грешен третия извод на съда относно липсата на каквито и да е доказателства за предаване на владението и оттук за промяна на намерението на наследодателя на ответниците.

Изтъква се в жалбата подадена от К. С. Б., чрез адв. Т. Г., че тези /последни две/ констатации на съда са неправилни, тъй като в кориците на делото има много на брой, именно такива доказателства, сочещи, че С. М. е получил от баща си /още приживе/ владението върху процесния имот, което предаване на владението е обусловило и последващото намерение за своене на обекта. Още в отговора на ИМ, са представени писмени доказателства /подробно и детайлно изброени/ за закупени множество материали от и на името на С. М., които материали той е използвал, за да построи/дострои втория етаж от къщата, както и таванския такъв. Тези писмени доказателства, съчетани с гласните такива /на свидетелите Д. Т. и особено на Ж. К./, потвърждават твърдяното от ответниците: За предаденото владение /от баща на син/ и въз основа на което предаване/и съгласие/, синът е започнал доизграждане на къщата и важното за правния спор- своене на имота. Сочи се, че няма никаква основателна причина /противно доказателство/, поради което съдът да игнорира тези доказателства, а го е направил. Аргументите на решаващия съд, че няма строителни книжа, доказващи надстрояването и пристрояването от С. М., че удостоверението за търпимост не установява вещни права...; че всъщност къщата представлява един самостоятелен обект не издържат на поддържаната, а и доказана позиция на ответниците за фактическото строителство, извършено от наследодателя им, за времето на това строителство, за повода и мотива за извършване на строителството- точно и единствено от С. М. и за субективните му намерения за своене на къщата. Трима свидетели /от които двамата очевидци, присъствали на разговорите между баща и син/ потвърждават, че бащата е говорил много на С. да си построи/дострои къщата и да се задоми, като изрично е посочвал, че тази къща е за него. И тези показания, без да са опровергани от разпита на другите свидетели, се потвърждават от случилото се впоследствие- закупуване от С. М. на строителните материали и последващото строителство. Сочи се още, че тези разговори, дискусии и фактически действия /доказани по 2 безспорен начин и с документи/, отнесени към правните норми, неизбежно формират извода, че бащата на С. М.- И. М., приживе му е предал владението върху къщата /независимо в какъв вид е била и какво после е доизградил С. М./ и оттам насетне /до смъртта си/, С. М. е установил своя, самостоятелна фактическа власт върху имота и то с намерение за своене и придобиване на собствеността. Сочи се, че ако това е така, какво решаващо значение може да имат липсата на строителни книжа и отговора на въпроса какво точно е изградено от С.

М. и представлява ли то нов, самостоятелен обект.

Посочва се в жалбата, че представеното удостоверение за търпимост, също носи много важна информация /от юридическа страна/, която потвърждава позицията на ответниците.

По делото не се спори, че строителните книжа /протокол за строителна линия, ниво и пр./ са на името на И.М., и съдът /на стр. 18 от решението/, е приел, че и от архитектурните проекти, и от заключението на вещото лице, че по плана на с. П. /от 1972 г./ И. М. е реализирал строеж върху държавна земя, който строеж представлява масивно жилище с външни стълби и навес. Въпреки „техническата законност“ на изграденото от И. М., през 1998г. Кметството е издало „Удостоверение за търпимост“, което удостоверение касае точно втори и трети жилищни етажи от ЗМЖС.

Изтъква се, че разсъждавайки върху въпроса „Какво е наложило да се констатира законността/търпимостта на посочените обекти, ако те са съществували и дотогава и за тях има строителна документация?“, се налага логичния, а и обективиран от събраните по делото доказателства, отговор, че е извършен нов строеж /реконструкция и ремонт/, който строеж променя техническите характеристики на обекта- масивно жилище /вече има втори и трети жилищни етажи/ и този строеж е извършен от друго лице, а не от носителя на отстъпеното право на строеж. Сочи се, че правният прочит на удостоверението подкрепя изцяло позицията на ответниците и освен, че доказва кой и какво строителство е извършил, дава така ценната информация и за анимуса на строителя.

Сочи се във въззивната жалба, че обжалваното решение е постановено и при съществени процесуални пороци, изразени в оценката на свидетелските показания, в пълното игнориране на важни писмени доказателства и в твърдения в мотивите за липса на доказателства, при положение, че такива доказателства има и то писмени.

Застъпва се становище, че и анимуса на С. М. също е надлежно доказан и то до степен на безспорност. Субективните му намерения за собствено владение се извеждат от представените писмени доказателства /фактури и удостоверение за търпимост/ и последвалото строителство, които документи и действия се явяват своеобразно продължение на разговорите между баща и син. Цялото това строителство се е финансирано само от С., което е видно и от запазените и приложени в делото фактури, позволителни за извоз и пр. изразява се несъгласия с извода на районния съд, че тези фактури пораждат само облигационни отношения, при положение, че по делото има категорични доказателствазащо е строил С. и с какви намерения, и какви са били думите и действията на тогавашния собственик на къщата- баща му.

Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното първоинстанционно решение и да 3 отхвърли предявения иск.

С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

Препис от въззивната жалба е връчен на въззиваемата страна по делото– С. И. М., В. Б. С. и С. Б. Д., от която, чрез пълномощника адв. Д. Б., в срок е постъпил писмен отговор, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Намира обжалвания първоинстанционен акт за правилен и обоснован, като излага подробни съображения.

В отговора на въззивната жалба въззиваемата страна сочи, че споделя изцяло изводите на решаващия състав по изключване на давността в полза на праводателя на ответниците като законово отнемане на собствеността от ищците върху посочения обем техни права върху спорния обект, поради евентуално еднолично упражняване на фактическата власт като сънаследник при условията и предпоставките за ново оригинерно придобиване на процесната сграда с параметрите й от оспорвания нотариален акт.

Сочи се, че в атакувания съдебен акт се открива подробно изложение на събрания в хода доказателствен материал поотделно и неговата съвкупност. Представено е и съдържанието и релевантността на всички документи от делото, оценката и стойността на събраните свидетелски показания, както и констатациите на допусната, назначена и изслушана СТЕ ведно с последващото тяхно обсъждане и налагане на конкретни правни изводи, които изцяло се споделят.

Изтъква се в отговора, че предмета на доказване на повдигнатия материалноправен спор е свързано с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Следователно районния съд е бил длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си вътрешно убеждение за установяване на нужния фактически състав и според собственото си становище да определи крайния му изход и основателността на исковата претенция. Формирайки ги районния съд не е допуснал грешки относно квалифициране на релевантните факти и подвеждането им под приложимата правна норма при извеждането на нужния фактически състав за всяка от страните вкл. и за доказаността на насрещно противопоставената „придобивна давност“. Решаващият състав е изпълнил и задълженията си за самостоятелен и съвкупен анализ на установеното в полза на всяка страна, независимо от вмененото пълно и главно доказване на конкретната страна /в тази насока приложение намира разрешението, дадено от ОСГК на ВКС в ТР № 11/21.03.2013г. по тълк.д. №11/2012г./, като с разрешаването е засегнал и всички повдигнати въпроси за осъществяване на владение, изхождайки от законната презумпция, изразена в чл.

69 ЗС. По вмененото му процесуално задължение, да изясни по същество дали предположението не е оборено, видимо са изградени и съответните изводи относно държането на вещта като своя, доколкото в случая е противопоставено владение, по което е изхождал от разпределена доказателствена тежест с доклада по делото.

Сочи се, че доколкото придобивната давност е юридическо събитие, в чийто фактически състав нормативно се включва поведение от физическия свят и психични състояния, съдът е 4 съобразил изискванията в хипотезата на чл. 68, ал. 1 ЗС за определянето на придобивната давност, като включваща обективен елемент - упражняване на фактическа власт по отношение на конкретен недвижим имот и субективния елемент - вещта да се държи като своя. Това е разгледано с препратка и към чл. 79 ЗС и в търсене на разбирането за изследван сложен юридически факт от категорията на правомерните юридическите действия, които по определение обхващат като свой елемент наличието на представи и желания насочени към установяването, придобиването, прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения (представляващи субективния елемент от предметното им съдържание), както и тяхното обективиране чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да се разкрият тези преживявания и представи (представляващо обективния елемент от предметното им съдържание).