Решение № 640 от 27.02.2023, Районен съд - Варна
- Съд
- Районен съд - Варна
- Дело
- Гражданско дело 12422/2022
- Вид
- Решение № 640
- Подписан
- 27.02.2023
- В сила
- 17.03.2023
- Състав
- Христина Валентинова Тодорова Колева
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.146, ал.1, т.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.214 · Граждански процесуален кодекс
- чл.242, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.6 · Граждански процесуален кодекс
- чл.86 · Закон за задълженията и договорите
- чл.86, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.128 · Кодекс на труда
- чл.128, т.2 · Кодекс на труда
- чл. 177 · Кодекс на труда
- чл. 177, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл.221, ал.1 · Кодекс на труда
- чл.224 · Кодекс на труда
- чл.224, ал.1 · Кодекс на труда
- чл.224, ал. 2 · Кодекс на труда
- чл. 327 · Кодекс на труда
- чл.327, ал.1, т.2 · Кодекс на труда
РЕШЕНИЕ
№ 640 гр. Варна, 27.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Христина В. Тодорова Колева при участието на секретаря Цветелина Пл. Илиева като разгледа докладваното от Христина В. Тодорова Колева Гражданско дело № 20223110112422 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба от К. И. Д., ЕГН ********** и адрес гр. *** срещу „Ч.М." АД, ЕИК *** и седалище и адрес на управление гр. ***, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.128 КТ, чл.221, ал.1 КТ, чл.224, ал.1 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на последния да заплати на ищеца /след допуснато по реда на чл.214 ГПК изменение в размера на исковете/ сумата 5408.24 лв., представляваща сбор от дължими и незаплатени трудови възнаграждения в нетен размер за периода м.08.2019г. – м.05.2021г.; сумата 1338.65 лв. - лихва за забава върху неизплатените трудови възнаграждения, за периода от настъпване падежа на всяко отделно задължение до 15.09.2022г.; сумата 706.50 лв. - обезщетение по чл.221, ал.1 КТ; сумата 3.34 лв. лихва за забава върху обезщетението по чл.221, ал.1 КТ за периода 25.08.2022г. до 15.09.2022г.; сумата 317.95 лв. - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 9 дни за 2022г.; сумата 1.50 лв. лихва за забава върху обезщетението по чл.224 КТ за периода 25.08.2022г. до 15.09.2022г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на исковете - 15.09.2022г. до окончателно изплащане на задълженията.
Ищецът основава исковите си претенции на следните фактически твърдения: по силата на сключен между страните трудов договор в рамките на исковия период е заемал длъжността „организатор“ с основно трудово възнаграждение в размер на 543 лева, дължимо до 25-то число на месеца, следващ месеца, за който се дължи. Трудовото правоотношение между страните е прекратено, считано от 25.07.2022г. на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ. През релевирания период, ищецът е полагал труд в ответното дружество, което от своя страна не му е заплатило дължимото трудово възнаграждение в исковия размер. Тъй като трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, ответникът дължи и обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието. В срока на действие на договора, ищецът не е ползвал платен годишен отпуск в размер 1 на 9 дни за 2022г.. В заповедта било отразено, че работодателят дължи обезщетение за неизползван от ищеца платен годишен отпуск. В тази връзка обективира искане за осъждане на ответника - работодател да престира посочените суми.
Ответникът, в срока по чл. 131 ГПК е подал писмен отговор, с който счита предявените искове за допустими, но частично основателни. Не оспорва фактите, че по силата на трудов договор в рамките на исковия период ищецът е заемал длъжността „организатор“ в предприятието на ответника. Не се оспорва, че трудовото правоотношение е прекратено. Признава, че дължи на ищеца сумата 5 725.14 лева, която е дължима към датата на депозиране на отговора на исковата молба за периода м.05.2019-м.5.2021г. Неизплащането на възнагражденията се дължи на влошеното финансово състояние на дружеството. Твърди се, че за м.05.2019г. размерът на дължимото възнаграждение е 59.88 лева, като на ищеца била изплатена сума 400 лева на 02.06.2022г.. Счита за погасени по давност претенциите за трудови възнаграждения за месеците 05; 06; 07 и 08. 2019г., ведно с лихвите.
В становище от 31.01.2023г. не оспорва, че дължи на ищеца сумата 5408.24 лв., представляваща сбор от дължими и незаплатени трудови възнаграждения в нетен размер за периода м.08.2019г. – м.05.2021г.; сумата 1338.65 лв. - лихва за забава върху неизплатените трудови възнаграждения, за периода от настъпване падежа на всяко отделно задължение до 15.09.2022г.; сумата 706.50 лв. - обезщетение по чл.221, ал.1 КТ; сумата 3.34 лв. лихва за забава върху обезщетението по чл.221, ал.1 КТ за периода 25.08.2022г. до 15.09.2022г.; сумата 317.95 лв. - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 9 дни за 2022г.; сумата 1.50 лв. лихва за забава върху обезщетението по чл.224 КТ за периода 25.08.2022г. до 15.09.2022г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на исковете - 15.09.2022г. до окончателно изплащане на задълженията. Счита за погасени по давност претенциите за трудови възнаграждения за месеците 05; 06; 07. 2019г., ведно с лихвите.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
За изясняване на спора е назначена ССчЕ. Вещото лице Г. К. дава следното заключение: Размерът на дължимите, но неизплатени нетни трудови възнаграждения за периода от м.05.2019 г. до м.05. 2021 г. е 6 563.72 лв.
Размерът на нетното обезщетение по чл.224 ал.1 КТ е 317.95 лв. Размерът на нетното обезщетение по чл.221, ал.1 КТ е 706.50 лв. Размерът на лихвите за забава за неизплатените трудови възнаграждения и обезщетения по КТ е 1 708.39 лв.
По исковете по чл.128, т.2 КТ
По исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ в тежест на ищеца е да докаже наличието на трудово правоотношение, по което за процесния период е престирал труд, както и размера на уговореното трудово възнаграждение. В тежест на ответника е да докаже положителния факт на плащане на възнаграждението.
На основание чл.146, ал.1, т.3 ГПК съдът е приел за безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните следните факти: че в рамките на исковия период страните са били в трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „организатор“ при ответника;
2 че трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ.
По делото не съществува спор, а и от представения трудов договор от 04.06.2018 г. се установява, че ищецът е заемал длъжността „организатор“ при ответника, както и че е изпълнял трудовите задължения в процесния период. В трудовия договор е уговорено основно месечно възнаграждение в размер на 543 лв., платимо до 25 число на следващия месец.
Видно от трудовата книжка на ищеца, препис от която е представен по делото, се установява, че по време на съществуването на трудовото правоотношение, дължимото трудово възнаграждение е увеличавано, като към момента на прекратяване на правоотношението същото е в размер на 710 лв.
Работодателят е издал Заповед № 023/25.07.2022г. за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, поради подадено от последния заявление за прекратяване на трудовото правоотношение, на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ. В заповедта е отразено, че на ищеца се дължи обезщетение по чл.221, ал.1 КТ в размер на брутното му трудово възнаграждение и обезщетение по чл.224 КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 9 дин за 2022г.
Доколкото самият ответник не оспорва, че дължи на ищеца сумата 5408.24 лв., представляваща сбор от дължими и незаплатени трудови възнаграждения в нетен размер за периода м.08.2019г. – м.05.2021г., съдът намира, че исковете по чл.128, ал.1, т.2 КТ, предявени от ищеца са основателни и следва да бъдат уважени, ведно с лихвите. Претендираните размери съответстват на установените от вещото лице.
По исковете по чл.86 ЗЗД
По иска с правно основание чл.86 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, наличието на главен дълг, изпадането в забава на ответника и размера на обезщетението за забава.
С оглед извода за основателност на предявените искове за осъждане на ответника за заплати на ищеца останали незаплатени трудови възнаграждения за периода от м.08.2019-м.5.2021г. е налице главен дълг. Вземайки предвид уговорката в сключения между страните трудов договор за падежа на всяко месечно задължение за заплащане на трудово възнаграждение - до 25 число на следващия месец, съдът намира, че ответникът е изпаднал в забава за всички процесни вземания за трудово възнаграждение, като за възнаграждението за м.08.2019 г. е изпадна в забава на 26.09.2019 г. и дължи обезщетение за претендирания период до 15.09.2022 г. За плащанията за всеки следващ месец е изпадал в забава на 26 число на месеца следващ месеца, за който се дължи възнаграждението например за м.09.2019 г.- на 26.10.2019 г., за м.10.2019 г.- на 26.11.2019 г. и т.н. По отношение на дължимия размер на лихва за забава, съдът приема установения от вещото лице и достига до извод за дължимост на сумата в общ размер от 1338.65 лв., представляваща лихва за забава върху неизплатените трудови възнаграждения за периода от август 2019г. до май 2021г. включително, за периода от настъпване падежа на всяко отделно задължение до 15.09.2022г.
Претенцията е основателна.
По иска по чл.221, ал.1 КТ.
По иска по чл. 221, ал. 1 КТ в тежест на ищеца е да докаже наличието на трудово правоотношение с ответника, което е било прекратено по надлежния 3 ред и при наличие на предпоставките по чл.327, ал.1, т.2 КТ - било е налице забавяне на заплащане на трудовото му възнаграждение, размер на брутното трудово възнаграждение. Ответникът следва да докаже, че е заплатил претендираната сума.
Правото по чл. 327 КТ представлява материално субективно преобразуващо трудово право на работника или служителя да прекрати едностранно трудовия договор с работодателя, като неговото упражняване не е свързано с предварително уведомяване на последния. Хипотезите на визираната разпоредба са точно и изчерпателно изброени, като извън тях работникът или служителят не може да прекратява трудовото правоотношение без предизвестие. Правото на едностранно прекратяване на трудовия договор става с едностранно волеизявление, като то трябва да бъде изразено ясно, недвусмислено, безусловно и в писмена форма. Разпоредбата на чл. 327, т. 2 КТ не поставя други условия за прекратяване на трудовия договор, освен забавяне изплащаното на трудовото възнаграждение или обезщетение. В конкретния случай между страните не се спори, че трудовото правоотношение е прекратено на 25.07.2022 г., на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ.
От заключението по ССчЕ се установи, че размерът на нетното обезщетение по чл.221, ал.1 КТ е 706.50 лв. каквато е и претенцията на ищеца. Съдът приема, че размерът на обезщетението възлиза на исковия размер от 706.50 лева, като дружеството не е доказало да го е заплатило на ищеца. Предявеният иск за обезщетение следва да бъде изцяло уважен за претендираната сума, ведно с лихвата в размер 3.34 лв. за периода 25.08.2022г. до 15.09.2022г..
Предявен е и иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, за изплащане на обезщетение от страна на ответника-работодател, спрямо ищецаработник/служител за неизползван платен годишен отпуск, правото за което не е погасено по давност. Право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск възниква само при прекратяване на трудово правоотношение, като няма значение основанието за прекратяване. Втората предпоставка, за да се изпълни фактическият състав на разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ е отрицателен – необходимо е работникът/служителят да не е използвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяване или за предходни години. Няма значение на какво основание отпускът е бил отложен и дали работникът/служителят е искал от работодателя да ползва отпуска си. Обезщетението се изчислява по реда на чл. 177 КТ, към деня на прекратяване на трудовото правоотношение /чл.224, ал. 2 КТ/. Разпоредбата на чл. 177, ал. 1 КТ, предвижда, че за времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най – малко 10 работни дни. Съгласно чл. 18, ал. 1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, среднодневното брутно трудово възнаграждение по чл. 177, ал. 1 КТ се установява, като полученото при същия работодател брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най – малко 10 дни, се раздели на броя на отработените дни през този месец.