Решение № 3048 от 08.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3048 гр. София, 08.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-8 СЪСТАВ, в закрито заседание на осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: С. Кюркчиев като разгледа докладваното от С. Кюркчиев Гражданско дело № 20221100101880 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени иск с правно основание чл. 240 ЗЗД във вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД и иск с правно основание чл. 92 ЗЗД.

Ищецът К. Д. Т. твърди, че на 24.04.2017г. сключил договор за паричен заем с ответника З. С. Д., по силата на който му предоставил в заем сумата от 20 000 евро, която същият се задължил да му върне най-късно до 30.10.2017г.

Дадената в заем сума била предоставена на заемателя в деня на сключването на договора - посредством платежно нареждане за банков превод.

Ответникът, след като получил сумата, не изпълнил договорното си задължение да я върне, като изпаднал в забава и осъществил пълно договорно неизпълнение - не само при настъпването на посочения в договора падеж, но и към момента на предявяване на иска. Споменатата хипотеза била предвидена изрично в клаузата на чл. 8 от процесния договор, като основание за заплащане на неустойка за забава, чиито размер бил определен на 0.05 % от стойността на заемната сума, за всеки просрочен ден. В тази връзка и предвид твърдението за допусната забава от ответника в периода от датата на падежа до датата на предявяването на иска, ищецът поддържа тезата, че е надлежно материално легитимиран да претендира и да получи от ответника договорна неустойка за 1096 дни забава, в размер на сумата от общо 10 960 евро, 1 изчислена за периода от 23.02.2019г. до 23.02.2022г. (три години преди датата на предявяване на исковете).

При така изложените фактически твърдения - ищецът претендира за осъждане на ответника, да му заплати сумата от 20 000 евро, представляваща главница по сключен договор за паричен заем от 24.04.2017 г., както и сумата от 10 960 евро, представляваща неустойка за забава, установена в чл. 8 от Договора за заем, ведно със законна лихва върху главницата от 20 000 евро, изчислена за периода от деня на предявяването на иска на 23.02.2022г. до окончателното й изплащане. С оглед очаквания благоприятен изход от процеса, ищецът претендира да му бъдат присъдени и направените съдебни разноски, като поддържа тезата, че с предпроцесуалното си поведение на договорно неизпълнение - ответникът е дал повод за предявяването на иска, независимо дали го признава или отрича.

Ответникът З. С. Д. поддържа становище, че предявените искове са допустими. В становището си по същество, той не оспорва твърденията за наличие на сключен между страните договор за заем, размера на заетата сума и факта на неизпълнението на задължението да върне сумата. Заявява становище за основателност на претенцията за връщане на главницата по сключения договор за заем от 24.04.2017 г., като не оспорва дължимостта на същата в претендирания размер и по същество: признава изцяло задължението за главницата. Ответникът обаче оспорва основателността на претенцията за заплащане на договорна неустойка за забава в размер от 10 960 евро - поддържайки становище, че в клаузата на чл. 8 от договора е изрично уговорен краен момент на срока, за който е дължима неустойката за забава. Понеже споменатият краен срок бил 30.10.2017г., то за посочения в исковата молба последващ крайния срок период от 23.02.2019г. до 23.02.2022г. неустойката била недължима и ищецът не бил материално легитимиран да я претендира и получи. На отделно, самостоятелно основание, при условията на евентуалност, ответникът релевира възражение за прекомерност на уговорения размер на неустойка и заявява искане за намаляване на неустойката в хипотезата, която е уредена в чл. 92, ал. 2 ЗЗД.

Предвид направеното признание за главницата, в размер на 20 000 евро, моли на основание чл. 78, ал. 2 ГПК, разноските по делото да бъдат възложени на ищцовата страна.

2

С оглед становището на ответника, ищецът поддържа становище, че ответникът тълкува клаузата на чл.8 от договора в такъв смисъл, който е коренно противоположен на същността и логиката на постигнатото споразумение. Релевира довод, че в клаузата на чл.8 от договора всъщност била допусната цит. „техническа грешка, обезсмисляща съществуването на клаузата за неустойка, доколкото до датата на изискуемост на вземането, такава не би могла да се задейства“. В този контекст, ищецът релевира искане за тълкуване на съдържанието на договорната клауза за неустойка, съгласно изискванията на чл. 20 от ЗЗД, заявявайки своето правно очакване, че резултатът от тълкуването би подкрепил защитаваната от него процесуална теза.

Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал.3 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Писмените становища на страните в процеса мотивират извода, че те не спорят по значителна част от фактите, определящи същината на спора и въз основа на представените от страните писмени доказателства, съдът приема за установено, че ищецът и ответникът са обвързани от съдържанието на Договор за заем от 24.04.2017г., който е приет като доказателство /стр. 6 от делото/и е бил сключен чрез извършване на банков превод на предоставената в заем на ответника сума от 20 000 лева /дебитно авизо на стр. 7 от делото/ С оглед на това, съдът намира, че споменатите договорни условия намират приложение за въпросите, относими към разрешаването на спора по същество.

С оглед признанието на ответникът – съдът прие за установено твърдението на ищеца, че заетата сума не е била върната на заемодателя вкл. до датата на приключване на съдебното дирене в първата инстанция, която е правно релевантна съгласно чл. 235, ал.3 от ГПК за правните изводи на настоящия съд.

При така установените правнорелевантни факти, настоящият състав на съда достигна до следните правни изводи:

Предмет на разглеждане е претенция за осъждане на ответника, да върне на ищеца предоставената му в заем сума и също- да бъде осъден да му заплати неустойка за забава, предвидена в съдържанието на чл. 8 от 3 договора, който според ищеца била дължима за периода от 23.02.2019г. до 23.02.2022г.

По допустимостта на исковете и компетентността на сезирания съд;

Предявените искове са процесуално допустими, от гледна точка на общите процесуални предпоставки за упражняване на правото на иск и изложените в исковата молба фактически твърдения на ищеца.

По основателността на исковете;

С оглед направеното от ответника признание на правнозначимите факти, че е получил в заем сумата, която не е била върната до приключване на устните състезания, съдът приема следните изводи:

По претенцията за връщане на дадената в заем сума:

Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца, сумата от 20 000 евро, която е била дадена в заем, на основание чл. 240, ал.4 от ЗЗД, вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД: доколкото фиксираният в чл. 3 от процесния договор за заем краен срок за изпълнение /30.10.2017г./е настъпил, а надлежно изпълнение не е предоставено.

Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца и законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяването на иска на 23.02.2022г. до деня на окончателното плащане на задължението.

По претенцията за договорна неустойка:

Прецизният и комплексен анализ на съдържанието на процесния договор за заем, мотивира извода, че претенцията за присъждане на договорна неустойка за 1096 дни забава - в размер на сумата от общо 10 960 евро - следва да бъде отхвърлена, като неоснователна. Това е така, доколкото съглашението между страните е обективирано в писмен договор за заем, чиято форма е предназначена за доказване на постигнатото съгласие, а според съдържанието на изрично уредената договорна клауза на чл. 8 от процесния договор – неустойката се дължи „до изтичане на уговорения в чл. 3 от настоящия договор краен срок“, който в препращаната клауза е фиксиран изрично на 30.10.2017г.

Следователно, според ясно и недвусмислено обективираната в неустоечната клауза обща воля на страните - неустойка за забава очевидно не 4 се дължи за всеки период от време, следващ 30.10.2017г., включително и за посочения в исковата молба период от 23.02.2019г. до 23.02.2022г. С други думи, според съдържанието на конкретната клауза, уреждаща неустойката ищецът не е надлежно материално легитимиран да претендира от ответника неустойка за визирания в исковата молба период, дори и ако ответникът все още не е върнал заетата сума. Страните, които са сключили договора, биха могли да знаят, защо клаузата на чл. 8 от процесния договор е формулирана точно по такъв начин, но във всеки случай е очевидно, че противно на твърденията на ищеца, текстът на споменатата клауза е ясен и не съдържа никакви логически, граматически или смислови противоречия.

По искането за тълкуване на договора:

Мотивиран от направеното от ищеца искане за тълкуване на процесния договор, съдът осъществи тълкуване на договорното съдържание, чрез способите на езиково, граматическо, логическо и систематическо тълкуване на отделните договорни клаузи, прилагайки изискванията на чл. 20 от ЗЗД при което достигна до следните изводи:

Клаузата на чл. 8 от процесния договор за заем е създадена да уреди спорното задължение на ответника за заплащане на договорна неустойка за забава. При това, никак не може да бъде споделена тезата на ищеца, че именно в тази клауза била допусната „техническа грешка“ /цит/. Споменатата договорна клауза е ясна по съдържание, описваща недвусмислено и на разбираем български език условията за възникване на задължението, размера на неустойката и наличието на краен момент на периода, за който се дължи неустойката. Предвиждането на ясен и фиксиран краен срок на периода от време, за който се дължи неустойка, несъмнено следва от езиковото и логическо тълкуване на текста.

Подобна формулировка за фиксиране на краен срок на дължимост на неустойка не е изключение и се среща в практиката на договаряне. Тя е логически обоснована от намерението на страните - да не допуснат прекомерност, при неустойка, чиито размер е уговорен „в процент за всеки ден забава“ – ако се дължи за период без фиксирана продължителност.

Езиковото и логическото тълкуване на клаузата на чл. 8 очевидно препраща към посочения в чл. 3 от договора „краен срок“ и ясно дефинира датата 30.10.2017г. като краен ден на срока за начисляване на задължението за 5 заплащане на неустойка. В контекста на възприетата по- горе линия на разсъждение, съдът намира за уместно да отбележи очевидната несъстоятелност на тезата на ищеца за „грешка“ в клаузата на чл. 8 от процесния договор. Тази клауза е напълно логична сама за себе си и е свързана с клаузата на чл. 3 от същия договор – това е така защото ясно фиксира момента от време, до настъпването на който се дължи неустойка.

Посоченото от ищеца логическо несъответствие в конструкцията на договора никак не е свързано с неустоечната клауза и по тази причина – това логическо несъответствие се явява напълно ирелевантно за настоящия спор, чиито предмет е именно задължението за договорна неустойка.

Източникът на визираното от ищеца логическото несъответствие може да бъде идентифициран извън неустоечната клауза и се дължи на посочването н а една и съща календарна дата – в чл.1 и в чл. 3 от процесния договор.

Такова разрешение е било неуместно, при конкретната конструкция на договорното съдържание, което съдържа ясно дефинирано намерение - да се предвиди съществуването на два различни времеви момента: първият – определен от падежа на задължението за връщане на дадената в заем сума и наречен в чл. 3 „договорения срок..“ /цит./ и още един, т.нар. „ краен срок“ който е фиксиран на 30.10.2017г. Действителната обща воля на страните очевидно е била тези два срока да не съвпадат и да се дължи неустойка за забава само в периода между датата на падежа (след изтичането на който ответникът би изпаднал в забава) и предвидения в чл. 3 от договора т.нар. фиксиран „краен срок“, след изтичането на който може да се очаква, че заемодателят ще упражни правото си „да търси събиране на сумата по чл.1 от договора по надлежен съдебен ред“ / виж цит. чл.1 от договора/. При изложените фактически твърдения, претенцията за присъждане на неустойка следва да бъде отхвърлена, тъй като процесът на тълкуване е неприложим – той има за цел да изясни неясната обща воля на страните, но би следвало да „коригира“ очевидно ясно формулиране в договорното съдържание уговорки .