Определение № 18410 от 01.09.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 18410 гр. София, 01.09.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-III-Б, в закрито заседание на първи септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Златка Чолева

Цветелина Ал. Костова като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно частно гражданско дело № 20251100514146 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 , ал. 1, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на В. И. Г. срещу определение № 46485/07.11.2025 г., постановено по гр.д. № 44642/2025 г. по описа на СРС, 42 състав, с което исковата молба е върната и производството по делото е прекратено.

Жалбоподателят счита, че определението на СРС е неправилно. Твърди, че е изпълнил дадените от СРС указания с молба с вх. № 309936/24.09.2025 г., с което е конкретизирал петитума на исковата си молба. Сочи, че е отправил до съда доказателствено искане за задължаване на ответника да представи договор за комбиниран ипотечен кредит за покупка на имот и за довършителни работи, ремонт и реконструкция № 363-796 от 15.12.2012 г., тъй като същият бил необходим за точното изпълнение на дадените от първоинстанционния съд указания. Същото било необходимо, тъй като ищецът не бил виждал и не бил подписвал процесния договор, както и нямал представа за съдържанието му. Поддържа, че е платил държавна такса за неоценяем иск още при подаване на исковата молба по електронен път чрез ЕПЕП, през който съгласно специалната разпоредба на ГПК, ДТ е с 15 % отстъпка и била на стойност 42,50 лв. Твърди още, че приетата от СРС като меродавна информация за размера на дълга, обозначен в ЦРК, е неправилно, тъй като данните, съдържащи се в този регистър били вторични. Спорно било дали ищецът имал задължение, както и неговият размер. Отбелязва, че с оглед липсата на достоверни данни не е в състояние да определи стойността на неизплатената част от кредита, ако същият съществува. Моли съдът да отмени обжалваното определение и да върне делото на районния съд за продължаване на производствените действия.

Софийският градски съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите от частната жалба намира за установено следното:

Производството по делото пред СРС е образувано по искова молба с вх. № 285328/27.08.2025 г., подадена от В. И. Г. срещу „Първа инвестиционна банка“ АД. В исковата молба се твърди, че ищецът от години фигурирал в ЦКР при БНБ като съдлъжник и/или кредитополучател по кредит към „Първа инвестиционна банка“ АД, без да бил посочен договор за кредит, както и допълнителни данни касаещи твърдените от банката факти. Поради това вписване в регистъра, при многобройните опити на ищеца да 1 кандидатства пред кредитни институции за отпускане на кредитни средства, същото се оказвало пречка за отпускането на такива. При направен опит от негова страна за заличаването на тези неверни данни, банката отказала. Същият получил отговор с изх. № 1/43-2823 от 08.07.2020 г., в който се твърдяло, че В. Г. е солидарен длъжник по договор за комбиниран ипотечен кредит за покупка на имот и за довършителни работи, ремонт и реконструкция № 363-796 от 15.12.2012 г. Ищецът твърди, че не е страна по договора, поради което иска от съда да признае за установено, че не е страна по процесния договор, както и ответникът да бъде осъден да подаде данни към ЦКР към БНБ, с което да бъде заличено невярното твърдение и не подава ежемесечно невярна информация по отношение на него към регистъра.

С разпореждане № 136022/31.08.2025 г. СРС е оставил без движение исковата молба, като са дадени следните указания на ищеца: 1) да посочи цена на иска, а за целта да посочи стойността на договора, както и да бъде внесена ДТ в размер на 4 % върху цената на иска по сметка на СРС, за което да бъде представена вносна бележка; 2) да конкретизира фактическите обстоятелства, на които се основава исковата претенция – твърди ли, че през 2012 г. не е сключвал договор за ипотечен кредит – като кредитополучател или като солидарно задължено лице; 3) да формулира надлежно искането си – дали предявява иск за признаване за установено, че договорното правоотношение между страните не съществува.

Разпореждането съдържа предупреждение към страната, че при неизпълнение на указанията в срок производството по делото ще бъде прекратено.

С молба с вх. № 309936/24.09.2026 г., подадена от ищеца В. И. Г., чрез адв. Б.Ц., е уточнено, че не може да бъде изпълнено указанието на съда , в частта касаеща посочване цена на иска, както и стойността на договора, поради обстоятелството, че ищецът не го е подписвал, не е имал отношения с дружеството ответник, още по-малко разполага с екземпляр от процесния договор. По отношение на останалите указания твърди, че същите са заявени още с исковата молба, но конкретизира, че обстоятелствата, на който основава исковата си претенция бил факта, че за него била подадена информация към ЦКР, че е страна по необслужван договор за кредит, подадена от страна на ответника, както и че с цитираното писмо, изхождащо от страна на ответника, същият е потвърдил изнесените от него данни към ЦКР по отношение на ищеца, както и твърдението, че същият е страна по процесния договор. Заявява, че както през 2012 г., така и до този момент ищецът не е сключвал договор за ипотечен кредит или да е имал някакви отношения с „Първа инвестиционна банка“ АД като кредитополучател или като солидарен длъжник. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение „Първа инвестиционна банка“ АД, че В. И. Г. не е страна по договор за комбиниран ипотечен кредит за покупка на имот и за довършителни работи, ремонт и реконструкция с № 363-796 от 15.12.2012 г., както и че няма договорни отношения с ответника.

С разпореждане № 151955/02.10.2025 г. първоинстанционният съд е счел, че указанията, дадени с предходното разпореждане от 31.08.2025 г., не са изпълнени и е предоставил последна възможност на ищеца чрез процесуалния му представител в едноседмичен срок от съобщението да посочи цена на иска, а за целта да посочи размера на стойността на договора, за който твърди, че не е встъпил в договорно правоотношение с ответника, да внесе държавна такса в размер на 4 % върху цената на иска, но не по-малко от 50 лв., да бъде надлежно формулирано искане – дали ищецът претендира да бъде установено, че между страните не съществува договорно правоотношение. Разпореждането съдържа предупреждение, че се предоставя последна възможност на ищеца, чрез процесуалния му представител в едноседмичен срок от съобщението да приведе исковата молба в съответствие с изискванията на закона, съгласно дадените в обстоятелствената част на разпореждането указания, като при неизпълнение на същите производството по делото ще бъде прекратено.

2

Разпореждането е връчено на ищеца чрез адв. Б.Ц. на 13.10.2025 г., като в дадения от съда срок указанията не са изпълнени.

С обжалвания акт СРС е приел, че въпреки двукратното предоставените на ищеца указания не е посочена цената на иска, което обстоятелство е от значение не само за определяне размера на дължимата държавна такса, но и за определяне на родовата подсъдност на делото, че не е внесена държавна такса, както и че не е формулирано надлежно искане до съда, т.к. с депозираната искова молба и последваща молба в изпълнение на първото разпореждане по делото е отправено искане да бъде признато, че ищецът не е страна по договор, с което същият не е съобразил формулировката на чл. 124, ал. 1 от ГПК. В допълнение първоинстанционният съд е констатирал че от приложеното от самия ищец писмо, адресирано до него от „Първа инвестиционна банка“АД, в което е посочен и клиентски номер на ищеца Г., може да бъде направен извод,че още към 2020 г. страните са водили кореспонденция относно конкретно посочен и описан в писмото договор за кредит, дължимите парични суми по договора за кредит са посочени и в данните от ЦКР, поради което съдът намира, че са неоснователни доводите на ищеца, че не би могъл да посочи цена на иска, респективно след посочване цена на иска да внесе дължимата държавна такса. Съдът е счел, че в производството по чл. 129 от ГПК ищецът следва да приведе исковата молба в съответствие с изискванията за редовност като съдържание – чрез описание на фактически обстоятелства и формулиране на искане, които ясно и точно очертават предмета делото, но на този етап от производството съдът не е сезиран с редовна искова молба, препис от която да бъде връчен на ответника, съответно на този ранен етап от производството не се явява приложим редът за задължаване на ответника да представи писмено доказателство по чл. 190 от ГПК. В заключение е прието, че формулиран по този начин, предявения пред СРС иск е недопустим. Предвид изложеното съдът е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото.

Определението е връчено на ищеца, чрез процесуалния му представител адв.

Цветанов на 14.11.2025 г.

Процесната жалба е подадена по пощата на 21.11.2025 г.

При така установената фактическа обстановка, настоящият въззивен състав намира следното:

Жалбата е допустима – подадена е в срок, срещу подлежащ на обжалване акт и от надлежна страна.

По същество съдът намира жалбата за неоснователна.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че исковата молба не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК и въпреки двукратно дадените ясни и конкретни указания нередовностите не са били отстранени в предоставените срокове.

Предявеният от ищеца иск е отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК.

При този вид иск цената му се определя по правилото на чл. 69 ГПК, като същата е от значение както за определяне размера на дължимата държавна такса, така и за преценката относно родовата подсъдност на спора. Ето защо правилно районният съд е указал на ищеца да посочи цената на иска.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че е бил в обективна невъзможност да изпълни тези указания. Самият ищец твърди, че ответникът поддържа съществуването на конкретен договор за кредит № 363-796/15.12.2012 г., като към исковата молба е приложено писмо на банката, съдържащо данни за договора. При положение че именно ищецът е избрал да предяви отрицателен установителен иск относно това правоотношение, в негова тежест е да приведе исковата молба в съответствие със законовите изисквания. Ако действително не разполага с необходимите данни относно размера на задължението или стойността на договора, това не освобождава страната от задължението да изпълни дадените указания или 3 най-малкото да изложи конкретни твърдения, въз основа на които съдът да извърши преценка относно цената на иска, още повече, че дори няма твърдения ищецът да е правил опит да изиска от банката препис от твърдяния договор за кредит и след получаването му да конкретизира цената на иска и съответно тя да е отказала да му предостави такъв.

Неоснователно е и възражението, че съдът е следвало да задължи ответника да представи процесния договор по реда на чл. 190 ГПК. Производството по чл. 129 ГПК има за предмет проверката за редовността на исковата молба. До отстраняване на констатираните нередовности не възниква задължение за връчване на препис на ответника, нито се развива доказателствената фаза на процеса. Поради това правилно районният съд е приел, че искането за събиране на доказателства е преждевременно.

Неоснователни са и доводите относно внесената държавна такса. Дори да се приеме, че е внесена такса в размер на 42,50 лв. чрез ЕПЕП, това не отстранява нередовността на исковата молба. Размерът на дължимата държавна такса е обусловен от цената на предявения иск, която не е била посочена, поради което съдът не е могъл да прецени дали внесената такса съответства на законово дължимата.

Правилен е и изводът на районния съд, че формулираният петитум не е съобразен с естеството на предявения отрицателен установителен иск. Искането да бъде признато, че ищецът „не е страна по договор“, не индивидуализира по достатъчно ясен начин предмета на защитата, доколкото при отрицателния установителен иск следва да бъде формулирано искане за установяване несъществуването на конкретно договорно правоотношение между страните.