Решение № 206 от 22.05.2024, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 206 гр. Пловдив, 22.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 20235001000357 по описа за 2023 година За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 260009 от 25.01.2023 година, постановено по т. дело № 998/2018 година по описа на Окръжен съд – Пловдив, е признато за установено в отношенията между страните по делото, че ответницата Н. А. Х., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „Г.“ № 115, ет. 3, ап. 9, дължи в качеството си на поръчител, при условията на солидарна отговорност с кредитополучателя „З.“ АД, ЕИК ***, на ищеца „Б.“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С. ***, О. С., район О.“, ул. „М.” № 19, по силата на договор за кредит, сключен на 29.09.2015 год. и договор за поръчителство към него, сключен на 02.08.2016 год., следните суми: сумата 32 594,48 лева главница, ведно със законната лихва, считано от подаването на заявлението по чл. 417 ГПК - 07.03.2018 год., до окончателното плащане, като е отхвърлен искът за разликата над призната за дължима главница от 32 594,48 лв. до пълния претендиран размер от 33 333,36 лева; сумата 1 364 лева договорна лихва за периода от 10.04.2017 год. до 30.10.2017 год., като е 1 отхвърлен искът за разликата над признатата за дължима сума от 1 364 лева до пълния претендиран размер от 2 181,20 лева, за които вземания в полза на „Б.“ ЕАД е издадена заповед № 2220 / 08.03.2018 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 3697 по описа на Районен съд - Пловдив за 2018 год.

Отхвърлен е установителният иск за сумата 564,17 лева, представляваща санкционираща лихва за периода от 10.05.2017 год. до 30.10.2017 год., както и иска за сумата 411,27 лева заемни такси, включваща такса за управление и застраховка на обезпечение.

На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК е осъдена Н. А. Х. да заплати на „Б.” ЕАД сумата 772,23 лева, съставляваща разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, направени в заповедното производство по ч.гр.д. № 3697/2018 по описа на Районен съд - Пловдив, пропорционално на уважената част от исковете, както и сумата 1004,89 лева разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, направени в исковото производство, пропорционално на уважената част от исковете.

Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от Н. А. Х., чрез процесуалния й представител адвокат С. М., в частта, с която е уважен предявеният срещу нея установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК и в частта, с която е осъдена да заплати разноски на „Б.“ ЕАД. Оплакванията са за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение. Оспорен е изводът на първоинстанционния съд, че жалбоподателката в качеството си на поръчител е обвързана от вида и размера на вземанията по договора за кредит, сключен с „Б.“ ЕАД, установени по друго дело – т. дело № 25/2018 година, по което тя не е била страна. Поддържа се, че след като банката е предявила самостоятелен иск срещу жалбоподателката Н. Х. в качеството й на поръчител, различен от иска срещу кредитополучателя и останалите поръчители, ответницата разполага с процесуална възможност да иска установяване на вземането на банката по отношение на нея, респ. да го оспорва, от каквато съдът я е лишил, отказвайки събиране на доказателствата.

Недопускането на съдебно счетоводна експертиза, поискана с молба вх. № 260298/18.01.2023 година било съществено процесуално нарушение на първоинстанционния съд, което нарушило правото й на защита и на справедлив съдебен процес. Във връзка с 2 това оплакване се твърди, че поисканата експертиза следвало да установи съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, отчитайки фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Твърди се освен това, че следвало да бъде установено дали вземането, за което претендира банката, е цедирано или погасено, респ. кой е носител на материалните права, предмет на спора. Това било необходимо както с оглед установяване на легитимираните страни по делото, така и с оглед правото на жалбоподателката да има информация за това кой е нейният кредитор и на кого дължи плащане. Посочено е хипотетично, че е възможно в периода от приключването на т. дело № 25/2018 година на 09.10.2019 година до 19.01.2023 година, когато е насрочено първото заседание по настоящото дело, да са настъпили промени във вземането на банката, включително по отношение на кредитора. Незаконосъобразно не било допуснато от първоинстанционния съд и доказателственото искане, свързано с установяване съществуването на спорното право, при своевременно оспорване от жалбоподателката на редовността на извлечението от счетоводната сметка, представено в заповедното производство. Не било взето предвид обстоятелството за липса на редовно уведомяване на жалбоподателката като поръчител за предсрочната изискуемост на кредита.

Липсвали доказателства за връчване на уведомлението за предсрочна изискуемост, каквото според нея било необходимо съгласно т. 18 от ТР 4/18.06.2014 година по т.д. 4/2013 година на ОСГТК на ВКС.

Жалбоподателката се позовава и на изтеклия шестмесечен срок съгласно чл.

147, ал. 1 от ЗЗД и разрешението, съдържащо се в мотивите на ТР № 5 от 21.01.2022 година на ВКС по т.д. 5/2019 година на ОСГТК на ВКС.

Във въззивната жалба има и доводи за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в отказ на съда да задължи банката да представи оригинала на договора за поръчителство по направеното от жалбоподателката искане на основание чл. 183, ал. 1 от ГПК, което не било свързано с оспорване на договора от нейна страна.

Незаконосъобразен бил и отказът на съда да задължи ищеца на основание чл. 190 от ГПК да представи доказателства за представителната власт на пълномощниците на банката, действали от нейно име при подписване на договора за поръчителство с жалбоподателката. Това искане 3 следвало да бъде уважено с оглед задължението на съда да следи служебно за действителността на договора.

Това са оплакванията във въззивната жалба, въз основа на които се иска от жалбоподателката отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и отхвърляне на предявения установителен иск за дължими суми от договора за кредит от 29.09.2015 година и договора за поръчителство от 02.08.2016 година, включващи главница от 32594,48 лева ведно със законната лихва от 07.03.2018 година до окончателното й изплащане и 1364 лева договорна лихва за периода от 10.04.2017 година до 30.10.2017 година. Претендира и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от „Б.“ ЕАД с изразено становище за нейната неоснователност и с подробно развити съображения за неоснователност на оплакванията на жалбоподателката.

Искането е да се потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части.

Във въззивното производство, с мотивирано определение № 349 от 11.10.2023 година, е допусната и е приета съдебно-счетоводна експертиза.

Останалите доказателствени искания, формулирани във въззивната жалба на Н. Х., са оставени без уважение, като мотивите за това са изложени в цитираното определение на съда, както и в определението в проведеното открито съдебно заседание на 20.09.2023 година.

Апелативният съд, като се запозна със събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира, че въззивната жалба е процесуално допустима. Тя е подадена от лице, имащи право на въззивно обжалване, а именно от ответницата в първоинстанционното производство срещу решението в частта, с която са уважени предявените искове. При подаване на въззивната жалба е спазен предвиденият в чл. 259 от ГПК двуседмичен срок.

Съобразявайки становищата на страните и конкретните оплакванията във въззивната жалба, както и събраните доказателства, съдът намира следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части.

4

По същество въззивният съд намира, че жалбата е неоснователна.

Съображенията му са следните:

Производството по т. дело № 998/2018 година по описа на Окръжен съд – Пловдив е образувано по иск с правно основание чл. 422 от ГПК, предявен от „Б.“ ЕАД срещу Н. А. Х.. В исковата молба се твърди, че на 29.09.2015 година е сключен договор между „Б.“ ЕАД и „З.“ АД, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредит за оборотни средства в размер на 50000 лева под формата на револвираща кредитна линия, със срок на издължаване до 25.08.2016 година и възможност за продължаване на срока с анекси. Към договора били сключени два анекса, с които срокът за ползване на кредита бил уговорен до 09.08.2016 година, а срокът за погасяването му станал 24 месечен от изтичане на срока за ползване. За обезпечение на задълженията на кредитополучателя били сключени два договора за поръчителство – един с „П.“ ООД и друг с Д.С.Д. и Н. А. Х.. Погасяването на задълженията по кредита се осъществявало съгласно погасителен план, предоставен на кредитополучателя като неразделна част от анекс № 2, като падежната дата била 10-то число на месеца. Кредитополучателят погасявал редовно задълженията си по договора до месец март 2017 година, след което преустановил плащанията. Сочи се, че поради непогасяване на дължимите месечни вноски за повече от 90 дни, банката е уведомила длъжниците за предсрочната изискуемост на задълженията по него, като уведомлението било получено от кредитополучателя „З.“ АД, както и от поръчителите „П.“ ЕООД и Н. Х. на дата 14.09.2017 година. Само обявлението до поръчителя Д.С.Д. било върнато като невръчено на 27.09.2017 година. Считано от 15.09.2017 година кредитът бил обявен за предсрочно изискуем от банката и отнесен в просрочие. Срещу „З.“ АД и двама от тримата поръчители – „П.“ ЕООД и Д.С.Д. били предявени искове по чл. 422 от ГПК по т. дело № 25/2018 година по описа на Окръжен съд – Пловдив поради подадени от тях възражения срещу издадените заповеди за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителни листове. Искът по отношение на Н. Х. се предявявал в самостоятелно производство по т. дело № 998/2018 година по описа на ОС – Пловдив, тъй като поради допусната техническа грешка при изписване на нейното ЕГН в първоначално подаденото заявление по чл. 417 от ГПК било отказано издаването на заповед за изпълнение и изпълнителен лист и такива били 5 издадени в по-късен момент – по ч.гр. дело № 3697/2018 година, въз основа на заявление на банката по чл. 417 от ГПК от 07.03.2018 година. След подадено възражение от Н. Х. банката предявява установителния иск по чл.

422 от ГПК само срещу нея, отделно от исковете срещу кредитополучателя и останалите двама поръчители по т. дело № 25/2018 година по описа на ОС – Пловдив. Предмет на предявения установителен иск са следните суми: сумата 33 333,36 лева главница, ведно със законната лихва, считано от подаването на заявлението по чл. 417 ГПК - 07.03.2018 год. до окончателното плащане; сумата 2 181,20 лева договорна лихва за периода от 10.04.2017 год. до 30.10.2017 год.; сумата 564,17 лева санкционираща лихва за периода от 10.05.2017 год. до 30.10.2017 год. и сумата 411,27 лева заемни такси, включваща такса за управление и застраховка на обезпечение.

Предмет на въззивното производство, след частично влизане в сила на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, са главницата от 32594,48 лева ведно със законната лихва от 07.03.2018 година до окончателното й изплащане и сумата от 1364 лева договорна лихва за периода от 10.04.2017 година до 30.10.2017 година.

Допустимостта на поисканите от ответницата Н. Х. доказателства, респ. основателността на оплакванията й във въззивната жалба за процесуални нарушения на първоинстанционния съд, свързани с тяхното недопускане и наличието на предпоставките по чл. 266, ал. 3 от ГПК за тяхното събиране от въззивната инстанция, са в зависимост от оспорванията и исканията, формулирани от нея в преклузивните срокове по ГПК.