Решение № 60 от 20.02.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 60 гр. Пловдив, 20.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 20255001000011 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 337 от 21.10.2024 година, постановено по т. дело № 443/2023 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, е осъдено „З.а.д.

Д.Б.Ж. и З.“ АД, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление гр. С.“ № 1, да заплати на Т. М. Ш., ЕГН **********, с адрес гр. К.“ № 15, вх. К, ап. 230, чрез адв. П.

К., сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, преживени душевни болки и страдания, в резултат на претърпяното от ищцата ПТП на 29.05.2023 г., ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 21.06.2023 год., до окончателното му изплащане. Искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен в останалата част а разликата над 50 000 лева до 70 000 лева като неоснователен.

Със същото решение е осъдено „З.а.д. Д.Б.Ж. и З.“ АД да заплати на Т.

М. Ш. сумата от 2408,80 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди - разходи за лечение, причинени й при същото ПТП, ведно със 1 законната лихва върху тези сума, считано от 21.06.2023 г., до окончателното й изплащане.

Осъдено е „З.а.д. Д.Б.Ж. и З.“ АД да заплати на адвокат П. К. адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата в размер на 6007 лева.

Осъдено е „З.а.д. Д.Б.Ж. и З.“ АД да заплати на Т. М. Ш., чрез адв. П. К., сумата 434,28 лв. направени в първоинстанционното производство разноски.

Осъдено е „З.а.д. Д.Б.Ж. и З.“ АД да заплати сумата от 2097 лв. представляваща държавна такса и сумата 2708 лв. възнаграждение за вещи лица по сметка на ОС Стара Загора.

Осъдена е Т. М. Ш., чрез адв. П. К., да заплати на „З.а.д. Д.Б.Ж. и З.“ АД сумата от 612 лв. разноски по делото.

Така постановеното решение е обжалвано в осъдителните му части, включително в частта за присъдените лихви и разноски, от „З.а.д. Д.Б.Ж. и З.“ АД, с оплаквания за неправилност, необоснованост, допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон.

Искането е да се отмени решението в осъдителните части и да се отхвърлят предявените искове за обезщетения, а при условията на евентуалност да се намали размерът им. Претендирани са разноски за първоинстанционното и за въззивното производство, включително държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

Поддържа се оплакване за нищожност на решението поради това, че в диспозитива му липсва задължителен реквизит, а именно не е посочена банковата сметка на ищцата съгласно изискването на чл. 236, ал.1, т. 7 от ГПК.Твърди се, че такава не е посочена нито в исковата молба, нито в хода на производството по делото въпреки направеното възражение на ответника с отговора на исковата молба.Съдът разгледал нередовна искова молба, неотговаряща на изискванията на чл. 127, ал. 4 от ГПК, като не изпълнил задължението си по чл. 101, ал. 1 от ГПК да укаже на ищцата да отстрани тази нередовност на исковата молба и да й даде срок да я отстрани. Банкова сметка не била посочена и при предявяване на застрахователната претенция на ищцата пред застрахователя, поради което тя била нередовна съгласно чл.

380 от КЗ.

Втората група оплаквания касаят неправилното определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Поддържа се, че съдът неправилно 2 е приложил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и е присъдил обезщетение в значително завишен размер от 50 000 лева, несъответстващ на критериите за справедливост и на практиката на съдилищата. Не били съобразени характерът и степента на причинените при ПТП телесни увреждания, интензитетът и продължителността на болките и страданията, както и пълното възстановяване на пострадалата. Не били преценени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и в мотивите на било посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Не било установено при условията на пълно и главно доказване, че не е приключил възстановителният процес при ищцата. Не били установени емоционални травми, душевни страдания и страх от автомобили при нея, не била провеждана никаква терапия за твърдените психически увреждания. Посочено е, че обезщетението за неимуществени вреди не следва да се превръща в източник на обогатяване на пострадалото лице и че определеното такова не съответства както на обективните и справедливи механизми за определянето му, така и на икономическите условия в страната.

Във въззивната жалба се поддържа и оплакване за неправилност на извода на съда, че липсва съпричиняване от страна на пострадалата, изразяващо се в нарушение на чл. 113 и чл.114 от ЗДвП. Твърди се, че от събраните по делото доказателства е установено, че ищцата е могла да предотврати процесното ПТП, спазвайки разпоредбите на Закона за движение по пътищата, регулиращи поведението на пешеходците при преминаване на платното за движение, като не е проявила необходимото внимание. Поддържа се внезапно навлизане на пострадалата на платното за движение, без да се съобрази с приближаващото МПС. Според жалбоподателя деянието на застрахования при него водач било случайно, появата на пешеходката била изненадваща и водачът не могъл да я предвиди. Жалбоподателят се е позовал на разрешението, съдържащо се в ТР № 2 от 22.12.2016 година по т.д. 2/2016 година на ОСНК на ВКС, както и на отговора на вещото лице по т.4.9. от приетата повторна автотехническа експертиза. Посочено е също, че ищцата не е сред лицата, по отношение на които водачите са длъжни да проявяват особено внимание, изброени в чл. 116 от ЗДвП. По тези съображения жалбоподателят счита, че съдът неправилно не е приложил чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и не е намалил обезщетенията заради съпричиняване от страна на пострадалата, което според него било поне в размер на 50%.

3

Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от Т. М. Ш., представлявана от адвокат П. К., с изразено становище за нейната неоснователност, подробно развити съображения за неоснователност на изложените в нея оплаквания и искане за потвърждаване на решението в обжалваните части и за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат К. на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА за въззивната инстанция.

Пред въззивната инстанция не са направени нови доказателствени искания.

Съдът, съобразявайки доводите на страните и доказателства, приема следното: събраните по делото

Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лице, имащо правен интерес да обжалва, а именно от ответника срещу осъдителните части на първоинстанционното решение, като при подаването на жалбата е спазен срокът по чл. 259 от ГПК.

Въззивната инстанция, с оглед правомощията си по чл. 269 от ГПК намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части.

Доводите във въззивната жалба за нищожност на решението поради непосочване на банковата сметка на ищцата в диспозитива му съгласно изискването на чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК, са неоснователни.

В закона не е изрично посочено кое съдебно решение, с което се разрешава правен спор, е нищожно. Съдебната практика приема, че е нищожно всяко решение, което: е постановено от незаконен състав на съда; излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда; не е изразено в писмена форма; както и когато е абсолютно неразбираемо и не може да бъде изведена волята на съда.

Доводите на жабоподателя за нищожност на първоинстанционното решение не касаят нито една от изброените хипотези. Непосочването на банковата сметка в диспозитива на съдебното решение не налага извод за неговата нищожност. Чл. 236 ал. 1 от ГПК урежда съдържанието на съдебното решение, като в т. 7 е посочена банковата сметка, по която да се преведат присъдените суми или друг посочен от ищеца начин на плащане.

Липсата на елемент от съдържанието на решението не е сред обсъдените погоре основания за неговата нищожност, а би следвало да се отстрани с някой 4 от предвидените в процесуалния закон способи, сред които са допълване или отстраняване на очевидна фактическа грешка.

В случая това не е необходимо, тъй неизпълнението на задължението на ищеца за посочване на банкова сметка, уредено в чл. 127, ал. 4 от ГПК, няма за последица връщането на исковата молба и не е свързано с надлежното упражняване на правото на иск. Съгласно чл. 129, ал. 2 от ГПК исковата молба се връща при нередовности по чл. 127, ал. 1 и чл. 128 от ГПК, но не и по чл. 127, ал. 4 ГПК. Поради това не може да се приеме, че непосочването на банковата сметка в диспозитива е порок на съдебното решение и то такъв, водещ до неговата нищожност.

С представените по делото доказателства се установява, че ищцата Т. Ш. е сезирала ответното дружество на 21.06.2023 година с претенция за заплащане на обезщетение за претърпените от нея вреди, причинени й при ПТП, станало на 29.05.2023 година, по вина на Е.Й.Й. при управление на лек автомобил Б.М.В., за който към момента на произшествието е имало сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при дружеството-ответник.

Безспорно е между страните, че до изтичане на тримесечния срок след предявяване на писмената претенция, както и след това – до подаване на исковата молба на 17.11.2023 година, а и в хода на настоящото дело, застрахователното дружество не е определило и не е изплатило обезщетения на ищцата. В първото уведомление от 11.07.2023 година е посочено от застрахователя, че са необходими доказателства, установяващи виновното поведение на застрахования водач и доказателства за уврежданията на ищцата, както и данни за банкова сметка. В писмо изх. № 4733 от 15.09.2023 година, изпратено от застрахователя до ищцата е посочено, че на свое заседание Застрахователната експертна комисия е взела решение за заплащане на обезщетение, без същото да е конкретизирано по размер, но не е предоставена банкова сметка, по която то да бъде преведено, поради което застрахователят е в обективна невъзможност да извърши плащането.

Формално изразената готовност за заплащане на обезщетение в посоченото писмо не съответства на процесуалното поведение на ответника по делото от неговото завеждане до настоящия момент. Становището му е, че изобщо не дължи обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, а и с въззивната жалба решението е обжалвано изцяло в осъдителните му части. Поради това 5 не може да се приеме, че неплащането на обезщетението се дължи на неоказване на съдействие от страна на ищцата като кредитор, изразяващо се в непосочване на банкова сметка. Последицата от неизпълнение на задължението по чл. 380, ал. 1 от КЗ за посочване на банковата сметка е уредена в ал. 3 на чл. 380 от КЗ, според която забавата на кредитора по отношение на плащането води до недължимост на мораторната лихва, въпреки забавата на длъжника, която настъпва с изтичането на срока по чл.

497, ал. 1 от КЗ, т.е. единствената последица е освобождаване на длъжника от последиците на собствената му забава. Непосочването на банковата сметка не касае дължимостта на обезщетението, елемент от което е и лихвата по чл.

429, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 429, ал. 3 от КЗ, а само неговото реално изплащане в хипотезата, при която има реално определено обезщетение от застрахователя. Съдебната практика непротиворечиво приема, че когато застрахователят е в забава по чл. 497, ал. 1 от КЗ, не е определил дължим размер на застрахователното обезщетение и оспорва претенцията на увреденото лице, включително в съдебно производство по чл. 432, ал. 1 от КЗ, разпоредбата на чл. 380, ал. 3 от КЗ не намира приложение. / решение № 167 от 30.01.2020 година по т. дело № 2273/2018 година на второ т.о. на ВКС/.

Обсъдените по-горе доказателства налагат извода, че исковете за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди пред съда са допустими съгласно разпоредбата на чл. 498, ал. 3 от КЗ, както и че застрахователят дължи лихви за забава от датата на сезирането си със застрахователната претенция / 21.06.2023 година/, като този въпрос не е спорен между страните в настоящото производство, чийто предмет е очертан с въззивната жалба.