Решение № 5209 от 10.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5209 гр. София, 10.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-20 СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Г. Шанова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Даниела Г. Шанова Гражданско дело № 20241100110933 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по иск с правно основание чл. 2б, ал. 3 от ЗОДОВ, предявен от А. А. Ю., ЕГН **********, против Прокуратура на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120000 лева, причинени му от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на образуваното сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998г. по описа на ВОП – София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999г. по описа на ВОП – София, търпени в периода от образуване на делото през януари 1991г. до датата на подаване на исковата молба – 24.09.2024г. ведно със законна лихва, считано от 24.09.2024г. до окончателното изплащане, както и разноските по делото.

Ответникът Прокуратура на Република България, след предоставената му затова възможност и в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК оспорва предявения иск като недопустим, а при условията на евентуалност – като неоснователен и недоказан.

Оспорва основателността на иска със следните възражения:

- възражение за недоказаност на неимуществените вреди и причинната връзка между твърдените вреди и продължителността на досъдебното производство;

- възражение за ритмичност при работата по досъдебното производство и липса на бездействие от органите на прокуратурата, което да е в причинна връзка с продължителността на разследването;

- възражение за фактическа и правна сложност на делото;

- възражение за причинено забавяне поради необходимост от събиране на 1 доказателства в Р. Турция;

- възражение за завишеност на размера на претендираното обезщетение.

Оспорва иска по размер, като поддържа, че обезщетението е прекомерно. Оспорва началния момент, от който се претендира законната лихва за забава.

След като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, Софийски градски съд приема за установено от фактическа страна следното:

По допустимостта:

Съдът намира, че производството по делото е допустимо и следва да се произнесе по същество. Съдът намира за неоснователни възражения на ответника за недопустимост на настоящето производство по съображения, подробно изложени в определението по чл. 140 ГПК с Рег. № 3244 от 18.02.2025г.

По основателността:

Страните по делото не спорят, че ищецът А. А. Ю. е от пряко пострадалите от престъпленията, които се разследват повече от 30 години по сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. на ВОП София, а след това преобразувано в ДП № II-048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване на извършени през време на т.нар.

„Възродителен процес“ престъпления.

Не се спори, а и от представените писмени доказателства се установява, че поради несъгласие с мероприятията на народната власт по отношение етническите турци в страната, след задържане в полицейско управление за времето от 26.12.1984г. до 22.04.1986г. ищецът е бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене. Скоро след освобождаването му от затвора в Белене, на 19.05.1989г. той и семейството му са екстрадирани от Р.България за Австрия с конвой до бивша Югославия, където потърсили международна закрила чрез посолството на Р.Турция, били влеменно настанени в бежански лагер и след около две седмици били транспортирани до Р.Турция, където останали до началото на 1990г., когато се върнали в Р.България.

Не се спори още, че принудително са сменени рождените турски имена на ищеца и на членовете на семейството му с български имена.

Видно от писмени доказателства на 31.01.1991г. с постановление прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. дело № 1/1991 г. по описа на П. та на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на ВОП - София, а след това преобразувано в ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване на извършени през време на възродителния процес престъпления. Страните не спорят, че и към момента наказателното производство е висящо.

Установява се, че сл. д. № 1/1991г. е водено срещу петима обвиняеми за престъпления п о чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, за това, че в периода от 1984г. до 1988г., при условията на продължавано престъпление всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2 НК, във вр. с, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че през периода от 1984г. до 1988г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез 2 насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната.

На 20.07.1993г. и на 19.12.1997г. в съда са внасяни обвинителни актове срещу обвиняемите, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани, съответно през 1994г. и през 1998г., поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото е било връщано на Прокуратурата за отстраняването им.

През 1998г. и през 1999г. двама от обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било прекратено; през 1999г. и през 2002г. производството по делото е било спирано поради наличие на свидетели в чужбина, които е трябвало да бъдат разпитани, след което е било възобновявано.

В хода на наказателното производство в периода от 05.02.2001г. до 04.02.2004г. са установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници, от тях са разпитани общо 312 души.

На 17.01.2024г. пострадалият А. А. Ю. е подал молба до ВОП, с която на основание чл. 75, ал. 3 НПК, е поискал да бъде конституиран като пострадал в досъдебната фаза на ДП № 11-048/1999г. по описа на ВОП- София.

В периода от 2018г. до 2021г. са образувани множество дела с искания за ускоряване на производството, като неведнъж съдът е определял едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне на прокурора съгласно правомощията му по чл. 242, ал. 1 НПК по процесното досъдебно производство.

За последно производството е било прекратено с постановление от 31.05.2022г., което впоследствие е било отменено с определение на САС от 02.12.2022г. по внчд № 821/2022г.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна страна следното:

Съгласно чл. 2б ЗОДОВ (ДВ бр. 98/2012г.) Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгл. чл. 6, § 1 от Европейската Конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС, ЕКПЧ или Конвенцията). Конвенцията е ратифицирана от Република България със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992г. - ДВ, бр. 66 от 1992г., в сила за Република България от 7 септември 1992г., предвид което и по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното право на страната, а нормите й имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат. Нормите на ЕКЗПЧОС следва да бъдат прилагани пряко от националните съдилища, които са длъжни да тълкуват тези на вътрешното законодателство в съответствие с възприетите стандарти в решенията на Съда по правата на човека (в този смисъл е Решение № 29 от 11.11.1998г. по к.д. № 28/98г.).

С нормата на чл. 2б от ЗОДОВ е създаден национален компенсаторен механизъм за 3 бавно правосъдие, като същата е вътрешноправно средство за защита - самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 от Конвенцията.

Както се установява от събраните по делото доказателства, ищецът е сред лицата, легитимирани да предявят иск за присъждане на обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ, доколкото в обхвата на разпоредбата на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС попадат както страните в наказателното производство, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко и решаващо от производството. В случая, част от вредните обществено опасни последици на престъплението, по което е повдигнато обвинение в процесното ДП №II48/1999г. по описа на ВОП - София (първоначално образувано като сл. дело № 1/1991г.) по чл. 387, ал. 2. вр., ал. 1 от НК, са именно засягането на основни граждански права, а именно - на етническа принадлежност, право на име, на свободно придвижване, право на труд и други, като в случая липсва спор, че самият ищец е сред тези лица, които са засегнати от действията на обвиняемите при превишаването на власт. Именно обстоятелството, че е засегната неимуществената сфера на ищеца чрез описаните действия, му придава качеството на пострадал от престъпление, предмет на разследване, и обосновава правото му да се ползва от търсената с предявения иск защита, обусловена от интереса образуваното досъдебно производство да се разгледа и реши в разумен срок.

По същество на правния спор, съдът приема следното:

Нормата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012г.) урежда фактическото основание на иска и предвидените критерии, които съдът е длъжен да вземе предвид. Тези критерии са дефинирани в закона по начин, установен и в практиката на ЕСПЧ, които са: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и техните процесуални представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилната преценка за разумност на периода.

По отношение продължителността на процеса, т.е. спазването на изискването за разумен срок, са релевантни разрешенията, приети в Решение № 66/2.04.2015г. по гр. д. № 5813/2014г. на III Г.О. на ВКС. В него е посочено, че механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен срок, е най-напред да се установи продължителността на релевантния период и след това да се прецени дали този период е разумен. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи. Посочени са няколко важни фактора, за да се реши дали делото е сложно: естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на обвиняемите и свидетелите, нуждата да се получат документи по делото (включително и от чужбина), съединяването на делото с други дела, встъпването на 4 други лица в процеса.

Изхождайки от тези критерии, въззивният състав приема, че процесното следствено дело е било образувано на 30.01.1991г. и към момента - 34 години е на фазата на досъдебното производство. Действително фактите, обосноваващи обвиненията, видно от представените копия от обвинителни актове, са многобройни - посочени са множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица по време на т.нар.

„Възродителен процес“, повдигнатите обвинения са първоначално срещу три лица, а впоследствие срещу пет лица и са за извършването на отделни деяния, което предполага и извършване на множество процесуално-следствени действия, включително и такива в чужбина. Въпреки това, настоящият състав намира, че тази фактическа сложност на следственото дело, не може да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство за установяване на фактите.

Както се констатира по-горе, общата продължителност на делото в наказателния съд, преди да бъде върнато на Прокуратурата със съответните указания, съгласно приетите по делото писмени доказателства, е незначителна в сравнение с продължителността на досъдебното производство. Констатира се двукратното прекратяване на образуваните по внЕ.ите обвинителни актове съдебни наказателни производства поради едни и същи допуснати нарушения от страна на Прокуратурата - неясно изложение на обстоятелствата или липса на такова, относно състава на престъплението по чл. 387 НК, противоречия в обвинителния акт, непосочване на пострадалите от престъплението лица, съответно неразясняване на процесуалните им права. Всички указания са били свързани с непрецизно изготвения обвинителен акт, несъответен на разпоредбата на чл. 246 НПК. Действията по съставянето на обвинителния акт са в правомощията на Прокуратурата, поради което причина забавянето на производството е неизпълнението на задължението на съответния наблюдаващ прокурор да изготви обвинителен акт, съдържащ всички факти от обективната и от субективна страна на престъплението, така че да е годен за предаване на обвиняемото лице на съд. Тъй като отговорността на държавата е обективна, то е без значение работата на конкретния прокурор, в т.ч. дали е действал предубедено. Фактическият състав на отговорността не включва виновното поведение на отделния държавен орган или на длъжностното лице при неговата администрация.