Решение № 530 от 17.02.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 530 гр. Пловдив, 17.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева Андонова Гражданско дело № 20215330114542 по описа за 2021 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.

В исковата молба от Н. С. П. против „Вива Кредит“ ООД се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем от 21.05.2019г., по силата на който били предоставени заемни средства в размер на 1300 лв., при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.32 % и ГПР 49,38 %. Ищцата дължала и такса експресно разглеждане, като таксата следвало да се заплати при експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит до 20 мин. Клаузата заобикаляла закона и накърнявала правата на страните в облигационното правоотношение. Заемателят бил принуден при необходимост от разглеждане на заявката за срок, по-кратък от този по обикновената заявка, да избере опция приоритетно разглеждане.

Таксата за експресно разглеждане била във фиксиран размер, ½ от размера на получения заем. Липсвала каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. В предложението за сключване на договора размерът на тази такса не бил посочен, тоест лицето не било запознато с размера преди самото сключване на договора.

Съдържа се позоваване на чл.144, т.9 ЗЗП за неравноправност на клаузата, както и на чл.146, ал.1 ЗЗП относно нищожност на клаузата. С тази такса се целяло неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да била извършена конкретна услуга, тоест таксата представлявала скрит разход по договора, заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Макар да била предвидена като такса за експресно разглеждане, сумата представлявала предварително отчетена в падежните вноски сума, каквато не била. Поради невключване на тази такса в ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора, тъй като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък 1 от неустойката. Това представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП. Посочва се съдебна практика по дело С-453/10. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР, водила до недействителността на кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено изискването и на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Ищцата твърди, че договорът за потребителски кредит бил недействителен, тъй като не били спазени изискванията по ЗПК.

Това водило до недействителност на договора на осн. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и т.10 .

Договорът за потребителски кредит бил недействителен, тъй като липсвал и погасителен план. Посочено е, че съгласно чл.5 от договора същият следвало да бъде обезпечен с посочените в исковата молба обезпечения, като в случай на неизпълнение на това задължения, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 545.10 лв. Сочи се, че поради нищожност на договора за кредит, ищцата не дължала плащания за такса експресно разглеждане и неустойка. Те представлявали добавък към договорната лихва, като повисокия лихвен процент нараствал и ГПР, но същият не бил обявен на лицето, в нарушение на чл.5 и чл.11, т.10 ЗПК. С договорения лихвен процент в размер на 40.32 %, към който се кумулирало вземането, представляващо скрита печалба, се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие в правата и задълженията на потребителя. Съдържа се позоваване на практика на ВКС, според която противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва. В случая договорената лихва надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави. Клаузата за възнаградителна лихва била нищожна и не била произвела действие между страните.

Неустойката била загубила присъщата си обезщетителна функция, не зависила от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последиците от неизпълнението. Излязла била и извън присъщата й обезпечителна функция.

Кредиторът не търсил обезпечение, тъй като поставил ограничения и дал неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители. Позовава се ищцата на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Не бил спазил кредиторът своето задължения за предварителна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата институция не можела да черпи права от собственото си противоправно поведение. Сумата за неустойка не била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл.5 от договора, била в пряко противоречие с добрите нрави, поради което била нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Неприложима била разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД, поради което се налагал извод, че нищожността на уговорката относно договорната лихва водила до нищожност на целия договор. Поради това е направено искане за прогласяване нищожността на клаузите на чл.1, ал.3 от договора за таксата за експресно разглеждане на документи и чл.5, ал.2 за неустойката, като противоречащи на добрите нрави, заобикалящи материално-правните изисквания та чл.19, ал.4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл.11, т.9 и 10 ЗПК. Към исковата молба са приложени писмени доказателства, по опис. Направено е искане за допускане изслушването на ССчЕ, за отговор на поставените с исковата молба въпроси, както и искане на основание чл.190 ГПК 2 ответното дружество да представи договор за кредит от 21.05.2019г.

В срока по чл. 131 от ГПК от ответника „ВИВА КРЕДИТ“ ООД е постъпил писмен отговор, с който предявените искове се оспорват. При сключване на договора на лицето бил представен Стандартен европейски формуляр, описващ всички условия по договора. Сочи се, че след продажба на вземанията по процесния договор за кредит на „АКПЗ“ ЕООД, ответното дружество изкупило обратно задълженията по договора, за което бил изготвен протокол за обратно изкупуване на вземания на дата 27.10.2021г. Направено е искане отговорът на исковата молба да се счита за уведомление за обратно изкупуване на вземания, във връзка с което са приложени към него писмени доказателства. Исковете били неоснователни. Неустойката била във фиксиран размер по договора, поради което ответникът добросъвестно информирал ищеца за точния размер на имуществената му отговорност в случай на непредставяне на обезпечение по кредита. Законът не поставял изискване при уговаряне на неустойка да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с неустойката. Дружеството било поело значителен риск при неизпълнение от страна на кредитополучателя да не може да събере вземанията си по него. Ищецът имал достатъчно време да се снабди с поръчител или да представи банкова гаранция. Дружеството било изпълнило изискването на чл.16 ЗПК да оцени кредитоспособността на ищеца преди сключване на договора, която оценка се правила при разглеждане на заявката за кредит.

Изискването за обезпечение се явявало гаранция за събираемостта на вземанията на дружеството, а не предпоставка за отпускане на кредита. Не се споделя разбирането, че неустойката следвало да бъде включена в ГПР. Съдържа се позоваване на чл.19, ал.3 ЗПК, защото неустойката представлявала разход при неизпълнение на задълженията по договора.

Неустойката освен това възниквала само условно, в случай, че не бъдело осигурено обезпечение. В този смисъл била практиката на СЕС. Позовава се на Директива 87/102.

Нямало как неустойката да се включи в ГПР и поради това, че към момента на сключване на договора на кредитора не било известно дали заемателят ще изпълни всички поети с договора задължения или не. Неоснователни били твърденията на ищцата и относно наличието на нееквивалентност между размера на таксата за експресно разглеждане и извършената услуга. Потребителят имал възможност сам да реши дали да се възползва от тази услуга, тя била допълнителна услуга, клиентът доброволно избрал да я ползва. Не заобикаляла чл.19, ал.4 ЗПК. Тази клауза фигурирала в договора поради изрична негова заявка, а не била едностранно наложена от ответника. Освен това ЗПК не въвеждал лимит на възнаградителна лихва. Единственото ограничение било по чл.19, ал.4 ЗПК – ГПР да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва. Не било съществено и надвишението над трикратния размер на законната лихва при процент от 40.32 %. Ищцата била информирана за размера на възнаградителната лихва с получаването на СЕС. Не можело да се говори за нарушение на добрите нрави. Направено е искане за отхвърляне на предявените искове.

Претендирани са направените по делото разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е договор за паричен заем № *** от 21.05.2019г., сключен между „Вива кредит“ 3

ООД и Н. С. П., в качеството им съответно на заемодател и заемател, по силата на който е предоставена заемна сума в размер на 1300 лв., със срок на заема 60 седмици, с падеж на първа погасителна вноска – 04.06.2019г. и падеж на последна вноска – 14.07.2020г.

По делото е представена справка погасителен план по договор за паричен заем № ***/21.05.2019г. на Н. С. П..

Към отговора на исковата молба са приложени приемо-предавателен протокол за обратно изкупуване на вземания, предмет на Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 01.12.2016г. от дата 26.10.2021г., както и пълномощно, по силата на което е упълномощено „Вива кредит“ ООД да уведоми от името на „АКПЗ“ ЕООД всички длъжници по всички вземания на дружеството, по които е налице обратно изкупуване.

По делото е прието заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според което при използване на онлайн калкулатор за изчисляване на ГПР при зададени параметри на заема съгласно договор № ***/21.05.2019г. е изчислен ГПР в размер на 49.50 %. В годишния процент на разходите са включени само разходите за лихви. С предвидената в чл.1, ал.3, т.1 от договора такса за експресно разглеждане в размер на 817.80 лв. заемът се оскъпява с 62.91 %, а с предвидената неустойка за неизпълнение при непредставяне на обезпечение в размер на 545.10 лв. заемът се оскъпява с 41.93 %, или общо оскъпяването е в размер на 104.84 %.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че на 21.05.2019 г. между страните е сключен договор за заем № ***, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 1300 лв., при ГПР – 49.36 %, лихвен процент – 40.32 %.

Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че процесният договор е недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК. Изтъква се нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9, т.10 ЗПК, заобикаляне материално-правните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК и т.н. Ищцата счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото посочения лихвен процент не отговаря на действителния по договора, тъй като към него следвало да се включи и вземането за неустойка по чл.13, ал.1, която представлявала скрита възнаградителна лихва. В чл.11, ал.1, т.9 ЗПК ясно е посочено какви 4 следва да са реквизитите на договора за кредит съобразно тази разпоредба – лихвен процент и условията за прилагането му. Видно от договора за заем, в чл.2, т.5 е посочен лихвеният процент по кредита, който е 40.32 % годишен лихвен процент по заема, който е фиксиран за целия период от договора, като в този случай не е необходимо да се посочват условия за прилагането му. От договора ясно се вижда какъв е размерът на възнаградителната лихва, а именно 335.60 лева /разликата между сумата по т.7 – общ размер на всички плащания с включена такса за експресно разглеждане, отпуснатия заем чл.2, ал.1 и таксата за експресно разглеждане чл.1, ал.3/. Следователно липсват нарушения по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото в договора се съдържат всички реквизити, посочени в тази разпоредба. Обстоятелството дали предвидената в договора за кредит неустойка и такса за експресно разглеждане представляват скрита възнаградителна лихва и следва да бъдат включени в лихвения процент не рефлектира върху действителността на договора като цяло, то би могло да доведе до разсъждения за недействителност на клаузата за неустойка и такса за експресно разглеждане. По иска за недействителност на договора за заем, поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит следва да е посочен годишният процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира следното: Видно от чл.2, т.8 от процесния договор в него е посочен годишният процент на разходите в размер на 49.36 %, а в т.7 и общият размер на всички плащания по договора в размер на 2453.40 лева – включващ главница, възнаградителна лихва и такса за експресно разглеждане. Обстоятелството дали така посоченият ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и не влече след себе си недействителност на целия договор, а единствено на клауза за вземане, което следва да е включено в ГПР.