Решение № 215 от 07.07.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

***15 гр. Карлово, 07.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело ***0215320101361 по описа за 2021 година

ПРОИЗВОДСТВО по иск с правно основание е по член 124, ал.1 от ГПК във вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.153 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД, разглеждано по реда на чл. 422 от ГП

Ищцата БЛ. Д. ИЛ. с ЕГН ********** от град С., община С., област П., улица „И.В.“ *** твърди, че на 01.02.2021 г. сключила с ответното дружество договор за кредит, по силата на който й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 1500 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40.54%, годишен процент на разходите – 49.00% .

Съгласно т.5.6 от договора за заем, същият следвало да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването на договора за кредит с банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, които следва да отговарят на условията визирани в договора.

В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в договора, същият дължал неустойка в размер на 4.44 лева на ден, като начислената неустойка се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения погасителен план.

Ищцата усвоила изцяло заемният ресурс, но не дължала плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит бил нищожен, поради следните съображения:

Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40.54% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва.

Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите (доколкото възнаградителната лихва била един от 1 компонентите му), но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 40.54 %, към който се кумулирало вземането, представляващо скрита печалба визирана в договора за неустойка, с която кредиторът допълнително се обогатявал, се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което водело до нищожност на договорното съглашение.

Сочи, че възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. В решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д . № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о. било прието следното: „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност…“

Когато едната престация била предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен (доколкото цената калкулирала и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума).

Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не бил установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В тази насока: решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д.

315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото, на основание на това, че тя не отговаря на действителните параметри на договора, тъй като към нея се кумулирала уговорената в договора неустойка. Реално прилаганата договорна лихва накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което клаузите, въз основа на които кредиторът се обогатява неоснователно се явявали нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за 2 ищцата.

Договореният размер на възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави, тъй като тя не отговаряла на действителните параметри по договора, с която следва да се увеличи и стойността на реално приложения годишен процент на разходите. Съгласно договора, заемополучателят следвало да представи обезпечение визирано в договора, като в противен случай същият дължал неустойка на кредитора в размер почти равен на заемната сума.

Преценката за недействителност на клаузата за неустойка, и нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението и следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на В КС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като можели да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът можел да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи бил задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към доводите на ищцата съгласно разясненията в задължителната тълкувателна практика на ВКС.

По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечавала изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се приемало безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция.

Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора щели да възникнат единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.

Предвидената неустойка в размер, почти равен на цялата заемна сума, загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не търсел обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на 3 главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.

На плоскостта на конкретния казус били предвидени следните ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение:

- за кредит от 1500.00 лева, заемателят се задължил да осигури поръчителство на две физически лица с визирани условия в договора;

- ограничение в процесния договор за заем било налице и по отношение на изискванията относно лицата, които може да поръчителстват те можели да бъдат само физически, не и юридически лица;

- гарантите трябвало да получават минимален осигурителен доход.

Ограничението относно получавания трудов доход било необосновано, тъй като физическо лице можело да получава доходи от граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да разполага със движимо и недвижимо имущество, с което щяло отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.

Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова институция поставила към ищцата неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал от гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично било след като заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит, то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема.

Дори да се приемело, че кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той щял да договори достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други възможни за потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си. Явно било, че кредитодателят не търсил обезпечение, тъй като поставил ограничения и дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители - едва три дни след сключване на договора. Поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 4

2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичала и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.

В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.