Решение № 112 от 12.04.2023, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 112 гр. Карлово, 12.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело № 20225320100639 по описа за 2022 година

ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание чл. 124 от ГПК във вр. с чл. 240 от ЗЗД във вр. с чл. 79 от ЗЗД и по чл. 86 от ЗЗД, разглеждано по реда на чл. 422 от ГПК.

Ищецът „И.Ф.“ ЕООД чрез процесуалния си представител твърди, че на 14.07.2020 г., в качеството на кредитодател, сключил с ответника, в качеството на кредитополучател договор за предоставяне на кредит от разстояние № ***. Договорът бил сключен при условията на ЗПФУР.

Сключването на самия договор се извършило въз основа на подробна информация, достъпна на уеб адрес: ************ На същия електронен адрес били публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние. Съгласно същите, сключването на договора ставало след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на полето „Съгласен съм с общите условия“, с което кандидатът безусловно приемал същите. След това кандидатът получавал и-мейл, в който се съдържала преддоговорна информация за условията на договора. Ако кандидатът бъдел одобрен, той получавал на личния си и-мейл договор и общи условия за писмено потвърждаване. Потвърждаването ставало по следния начин: клиентът получавал чрез съобщение по телефон на предоставения от него телефонен номер четирицифрен, уникален, код. Той получавал втори и-мейл, в който се съдържал специален линк, като след отварянето му следвало да въведе получения от него код. Преди извършване на паричния превод клиентът получавал обаждане на посочен от него телефонен номер, разговорът се записвал, като отново потвърждавал сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние.

При кандидатстване ответникът посочил следния телефонен номер: ***** и следният имейл: *************. Активиращият код бил 9777. Сключването 1 на договора чрез електронната платформа било годно доказателство по смисъла на чл. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. Приложим по повод дефиницията на това, какво е електронен документ бил чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014г.. Съдът следвало при преценка на доказването на факта на сключването на договора, да се придържа към акта на ЕС. Прилага по два броя дискове - за съда и за ответната страна, с доказателствената стойност на оригинални договори за кредит, съгласно чл. 184, ал. 1, изр.2 от ГПК. В хода на кандидатстване кредитополучателят изпратил снимка на личната си карта, от което било видно, че предоставените лични данни съвпадат. Доколкото нямало сигнал, че документът за самоличност е откраднат, то явно било, че именно ответницата е предоставила снимките. Изпратена била и снимка за сравнение.

От нея било видно, че лицето на личната карта съвпада със снимката за сравнение. Изпратена била и снимка от приложението Вайбър. От нея било видно, че лицето от личната карта е титуляр на приложението, като телефонният номер, с който било регистрирано приложението бил номерът, с който ответникът е кандидатствал. Видно било, че етапите за сключване изисквали множество действия от страна на потребителя, като във всеки от тях той се запознал с обстоятелството, че сключва договор за предоставяне на кредит. Следователно ответникът знаел в какво правоотношение встъпва. По този начин кредитополучателят сключил договора за предоставяне на кредит от разстояние, а кредитодателят му изпратил съобщение по телефон, с което го уведомил, че паричните средства били преведени по посочения от него начин. До подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, както и до предявяване на настоящия иск, нямало постъпили плащания от ответника. Процедурата била извършена от ответника, в резултат на което на същия бил отпуснат кредит с главница в размер на в размер на 2000.00 лева.

Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора кредитодателят се задължил да преведе на кредитополучателя сума в размер на 2 000.00 лева. Съгласно чл. 2, ал. 2 от договора предаването на сумата следвало да бъде извършено по посочен от кредитополучателя начин. В случая тя била преведена по банкова сметка с титуляр ответникът И., а именно: в „О.Б.Б.“ АД с IBAN ************, BIC ***. Съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора за кредит вземането на главница в размер на 2000.00 лева било разпределено на 24 вноски, първите 23 от които в размер на 83.33 лева последна 24-та в размер на 83.41 лева за периода 13.08.2020г. - 04.07.2022г.. Претендираните със заявлението вноски за главница, а именно: част от вноската за 10.05.2021г. в размер на 32.66 лева и част от вноската с падежна дата 09.06.2021г. в размер на 17.34 лева не били погасени. Коректната падежна дата на втората вноска била 09.06.2021г., както било посочено с удебеления текст в заявлението. Посочената дата 19.06.2021г. била техническа грешка, която била копирана неправилно. Видно от предоставения договор нямало падежна дата 19.06.2021г., докато има такава - 09.06.2021г.. Поради това претендираме главница в размер на 50.00 лева, представляващи сбор от 32.66 лева част от вноската за главница с падежна дата 10.05.2021г. и 17.34 лева, част от вноската за главница с падежна дата 09.06.2021г. Ищецът направил опити за уреждане на отношенията между страните по извънсъдебен ред. Същите били безуспешни, като ответникът не погасявал задълженията си съгласно договореното.

Вследствие на това, ищецът подал Районен съд Карлово заявление по реда на чл. 410 от ГПК. В резултат на него било образувано ч.гр.д. № 45/2022г.

2

Длъжникът не бил открит на постоянен и настоящ адрес, нито бил установен работодател чрез който да му се връчат книжата. Поради това връчване е осъществено по правилата на чл. 47, ал. 5 от ГПК - чрез залепване на уведомление. Съгласно чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК съдът му указал да предяви установителен иск, за да докаже вземането си, след като довнесе дължимата държавна такса.

МОЛИ съда да постанови решение, с което да признае за установено, че Б. Д. И. с ЕГН ********** от град С., община С., област П., улица „И.В.“ *** дължи на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ********** със седалище и адрес управление: гр. С., ул. Б. ***, партер, представлявано от Б. И. Н., сумата от 50.00 (петдесет) лева, представляващи сбор от 32.66 лв. вноска за главница с падежна дата 10.05.2021г. и 17.34 лева вноска за главница с падежна дата 09.06.2021г., дължими по договор за предоставяне на кредит от разстояние № *** от 14.07.2020 г. ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на подаване на заявление по чл. 410 от ГПК - 19.01.2022 г. до пълното погасяване на дължимата сума, за която сума е издадена заповед № 26 от 21.01.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ЧГрД № 45/2012 г. по описа на Районен съд Карлово. Претендира за разноските в исковото и заповедното производство.

Ответницата Б. Д. И. оспорва иска като неоснователен. Възразява срещу дължимостта на посочените в исковата молба суми. Оспорва обстоятелството, че с ищцовото дружество се намира в облигационни отношения, твърди, че не се намира и не съм се е намирала в облигационни отношения с „И.Ф.“ ЕООД. Оспорва обстоятелството, че е сключила процесния договор. Твърди, че не е сключвала в качеството си на заемател договор за кредит от разстояние, не го подписвала, не го потвърждавала.

Оспорва твърдението в исковата молба, че е проведен разговор с представител на ищеца с цел потвърждаване на договора на посочения телефонен номер, респ. не е провеждала сочения разговор, не е потвърждавала договора, не е давала съгласие за сключване на такъв. Оспорва изцяло представените документи към исковата молба, като твърди, че същите са създадени за нуждите на делото и сочената сума не е предоставена. Счита, че договор за кредит от разстояние е нищожен поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. ІІІ-то от ЗЗД) и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК при изложени твърдения за предоставени заемни средства в размер на 2500 лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.15 %, при ГПР в размер на 48.30% и срок за погасяване на заема 540 дни. Съгласно чл. 3 от договора, заемателят следвало да осигури в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, едно от двете предвидени обезпечения: физически лица, отговарящи на условията, подробно описани в договора или банкова гаранция, като при неизпълнение той дължал неустойка в размер на 970.02 лева, която следвало да заплаща разсрочено към месечната погасителна вноска, която нараствала с месечния добавък за неустойка.

Договорът за кредит бил нищожен, поради следните съображения:

Счита, че с договорения в чл. 2 фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.15 % се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността, поради което била налице нищожност на уговореното възнаграждение. Възнаградителната лихва 3 съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или както е прието в решение № 452/25.06.2010г. по гр. д. № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност ...“. Когато едната престация била предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен (доколкото цената калкулирала и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума). При заем с кратък срок на ползване (720 дни), уговарянето на възнаградителна лихва от 40.15 % не било обяснимо нито с разходите, които правел заемодателят, нито с риска, който носел, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Толкова висока възнаградителна лихва не била типична дори за дългосрочните банкови кредити (над 15 години), когато рискът на заемодателя бил увеличен поради възможните инфлационни процеси. Освен това, реалният размер на дължимата договорна лихва бил в по-голям размер от предвидените в договора 40.15 %, поради скритото увеличаване на печалбата на кредитодателя чрез включването на договорката по чл. 3 за заплащане на неустойка. Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не бил установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. При необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият случай договорената лихва била в размер на 40.15% годишно, към която следвало да се добави уговорената по чл. 3 от договора неустойка надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Процесната клауза на договора накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждали никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между страните и такова задължение не е възникнало. Също така, съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД било възможно договор да бъде само частично недействителен.