Решение № 1260 от 20.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1260 гр. Пловдив, 20.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Вили Ст. Шутова като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330105804 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от П. Е. К. против „Креди Йес” ЕАД, с която е предявен иск за признаване за установено, че клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем от .......... сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка, е нищожна като противоречива на добрите нрави, заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът са сключили Договор за кредит от дата ........... за сумата от 2500 лв., при ГПР 48,647 %.

Твърди се още, че в чл. 6 от договора е предвидено задължение за длъжника да предостави обезпечение на кредита, изрично посочено в договора и общите условия към него, като при неизпълнение на това задължение, същия дължал неустойка по чл. 8 от договора в размер на 2587,75 лв., дължима разсрочено с 1 месечните вноски по погасителния план. Ищцата поддържа, че тя била усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължала плащане на неустойката.

Твърди и излага аргументи, че с уговарянето на неустойката се заобикалят изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, неустойката представлявала допълнителна печалба, извън възнаградителната лихва. Счита, че неустойка за непредоставяне на обезпечение, с оглед нейния размер излиза извън присъщите на една неустойка обезщетителна и обезпечителна функции, съгласно т.3 на ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, и цели обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и не служи за обезпечаване на задължението по кредита или обезщетяване на вредите за кредитора. Последното се извеждало още от размера на неустойката, краткия срок за предоставяне на поръчителство или друго обезпечение и обичайната практика при добросъвестно договаряне при договорите за кредит. Доколкото неустойката, явяваща се източник на скрита печалба за кредитора, не била включена в договора като част от ГПР по кредите, то последният не съответствал на действително приложимия такъв в отношенията между страните, нито реалния лихвен процент съответствал на посочения в договора. По тези съображения моли за уважаване на иска и присъждане на съдебни разноски. Представя писмени доказателства.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Креди Йес” ЕАД, с който се оспорва иска като неоснователен. Изтъква, че е налице нередовност на исковата молба – не е посочена банкова сметка на ищеца. По същество поддържа, че клаузата на чл.8 била относително самостоятелна, като договорът можел да съществува и без нея. Размерът на неустойката бил изначално определен до точно фиксирана и определена сума, тоест заемателят бил запознат с размера на последиците, които биха настъпили при непредставяне на исканото обезпечение. Освен това, тя била индивидуално уговорена, като същата се дължала при неизпълнение на поето от заемателя задължение – в случай, че потребителят не предостави поръчител/и в 3-дневен срок от сключване на договора. В този смисъл неустойката била начислена само и единствено защото заемателят не бил предоставил обезпечение в дадения му тридневен срок от подписване на договора, тоест явявала се санкция за неизпълнение. Клаузата за неустойка не била неравноправна, в която насока следвало да се отчете и характера на вземането на договора за кредит като необезпечено такова. Договорът напълно отговарял на изискванията на ЗПК. Направено е искане за отхвърляне на предявените искове. Претендирани са направените по делото разноски. Към отговора на исковата молба са приложени писмени доказателства, по опис.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

2

По делото е представен сключен между ищцата П. Е. К., като кредитополучател, и „Креди Йес” ЕАД, като кредитодател, Договор за паричен заем № ............. със заемна сума 2500 лв., при фиксиран месечен лихвен процент от 3,330 % и годишен процент на разходите – 48,647 %.

Съгласно чл. 6 от Договора, кредитополучателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да осигури едно от посочените в договора обезпечения, като при непредоставяне на същото в срок, съгласно чл. 8 от Договора, се дължала неустойка в размер на 2587.75 лв.

По делото е прието заключение по ССчЕ, съгласно което при изчисляване на ГПР по кредита са включени само разходите за възнаградителна лихва. С отчитането и на неустойката по чл. 8 при неговото изчисляване, кредитът се оскъпява и ГПР става 279.06%. Заключението, като пълно и компетентно изготвено, съдът кредитира.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Не е спорно, а и се установява от материалите по делото, че между ищцата и „Креди Йес” ЕАД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № ..............с визираното по-горе съдържание, при което ищцата П. К. има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради това и ищцата се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в процесния договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съд намира, че уговорената в чл. 8 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно от съдържанието на процесния договор, 3 неустойката по същия не е включена в ГПР, но реално оскъпява кредита минимум с 135.28 %, видно от заключението на вещото лице по ССчЕ.

Доколкото посочения в договора ГПР е 48,647 %, при отчитането на който е взета предвид само възнаградителната лихва, то с включването на неустойката при неговото изчисляване, същият ще надвиши законоустановения лимит от 50 % /видно от заключението на вещото лице с включването на неустойката като разход ГПР е 279.06% /т.е. налице е нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за получения от него финансов ресурс.

Следователно установителният иск за нищожността на процесната клауза за неустойка се намира за основателен и като такъв ще се уважи.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищцата, на основание чл.78, ал.1 ГПК. В нейна полза ще се присъди сумата от 103.51 лв. разноски за държавна такса и 150 лв. – платен депозит за вещо лице.

Следва да бъде определено възнаграждение и за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на .... Р.... Р.. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Р., съдът счита следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че 4 наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе съображения и като взе предвид фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство са проведени две открити съдебни заседания /на които .... Р. не е присъствал/, изслушана е експертиза, както и като съобрази размер на исковата претенция, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Р. се дължи възнаграждение в размер от 430 лева.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните П. Е.

К. ЕГН ********** и „Креди Йес” ЕАД ЕИК ......... че клаузата на чл. 8 от Договор за заем №*сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 2587.75 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, както и основание чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК.

ОСЪЖДА „Креди Йес” ЕАД, ЕИК * да заплати на П. Е. К. ЕГН **********, сумата от 103.51 лв. разноски за заплатена държавна такса и 150 лв. платен депозит за вещо лице.

ОСЪЖДА „Креди Йес” ЕАД, * да заплати, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на .... Р. Р. от * с*сумата от 430 лв., представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело.

5

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п./________________ 6