Решение № 2518 от 24.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2518 гр. София, 24.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Димитър Ковачев

Членове:

Василена Дранчовска

Димитър К. Демирев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20241100503576 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищеца З. К. С. срещу решение № 1554 от 29.01.2024 г., постановено по гр. дело № 43015/2022 г. по описа на СРС, 26 състав, с което е отхвърлен предявеният срещу Върховен административен съд осъдителен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 5010 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на адм. д. № 4809/2020 г. по описа на ВАС в разумен срок, ведно със законната лихва върху сумата от 01.03.2020 г. до окончателното й изплащане, относно вреди, настъпили по време на висящия административен процес.

Във въззивната жалба са развити оплаквания за недопустимост на обжалваното решение поради приключване на забавения процес в хода на делото по ЗОДОВ, като предвид наличието на противоречива практика по въпроса за допустимостта на иска в тези случаи, въззивникът счита, че е наложително да бъде инициирано тълкувателно дело. Намира, че след като е приключило производството по делото, от чието забавяне се претендират вреди, компетентен да определи обезщетението е Инспекторатът към Министерство на правосъдието, поради което моли за обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството по делото.

1

Въззиваемият Върховен административен съд е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Контролиращата страна Прокуратура на РБ изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като възраженията на въззивника в обратен смисъл са несъстоятелни. В настоящия случай е предявен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 5010 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на адм. д. № 4809/2020 г. по описа на ВАС в разумен срок, като към момента на подаване на исковата молба това дело е било висящо, а в хода на настоящото производство по реда на ЗОДОВ същото е приключило с влязло в сила решение. Приключването на производството, по което се твърди, че е допуснато нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията, след като е предявен иск за обезщетение по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, не е процесуална пречка за упражняване правото на иск и основание за прекратяване на гражданското дело, тъй като тълкуването в обратния смисъл ще противоречи на установеното в закона правило, че никое друго учреждение няма право да приеме за разглеждане дело, което вече се разглежда от съда (арг. чл. 14, ал. 3 ГПК).

В този смисъл – постановеното по реда на чл. 290 ГПК (преди отмяната на чл. 291 ГПК) Решение № 153/13.06.2018 г. по гр.д. № 4658/2017 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. В подкрепа на този извод е и анализът на разпоредбата на чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ, съгласно която предявяването на иск за вреди от забавяне на все още висящо производство не е пречка да се предяви и иск след приключването му. Възможността за завеждане на второ дело за забавянето на едно и също производство – веднъж, докато то е висящо, и веднъж след приключването му, означава, че преценката на съда относно продължителността на делото, когато то е все още висящо, се извършва към момента на сезирането (предявяване на иска за обезщетение), а настъпилите след това факти, свързани с водене и приключване на делото, са съобразими в нов процес, вече след изчерпване на възможността за постигане на споразумение по ЗСВ.

2

С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че приключването на адм. д. № 4809/2020 г. по описа на ВАС, за чието забавяне се претендира обезщетение в настоящото производство, не води до недопустимост на иска и до необходимост от започване на процедура по Глава ІІІа ЗСВ съгласно чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, като обжалваното първоинстанционно решение е допустимо. Същото е и правилно, поради следните съображения:

От книжата по приетите по делото преписи от административните дела се установява, че процесното адм. дело № 4809/2020 г. по описа на Върховен административен съд, Шесто отделение, е образувано на 01.06.2020 г. по подадена от ищеца З. К. С. жалба срещу Заповед № РД-01-236/24.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, с която във връзка с удължаване на срока на извънредното положение в страната е продължен и срокът на действие на Заповед № РД-01-197/11.04.2020 г. – до 13.05.2020 г. включително. Жалбата е подадена от ищеца на 27.04.2020 г., но предвид постъпването й по електронен път без електронен подпис е оставена без движение с разпореждане на съда от 07.05.2020 г., като едва след депозирането й на хартиен носител със саморъчен подпис на 15.05.2020 г. е образувано административното дело. Жалбоподателят е направил искане за освобождаване от държавна такса и разноски по делото, по което съдът се е произнесъл с определение от 18.06.2020 г., с което и е присъединил адм. дело № 4809/2020 г. към адм. дело № 4050/2020 г. по описа на ВАС за съвместно разглеждане в едно общо производство предвид идентичния предмет на делата – жалби срещу посочения административен акт, издаден от министъра на здравеопазването.

С определение от 30.06.2020 г. по адм. дело № 4050/2020 г. ответният Върховен административен съд е допуснал за разглеждане жалбите на М.А.Ш., З. К. С. и И.В.Ю. срещу Заповед № РД-01-236/24.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, конституирал е като страни по делото тримата жалбоподатели и ответника по жалбата (министъра на здравеопазването) и е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 22.07.2020 г. от 14:00 ч. В същото не е даден ход на делото поради нередовна процедура по призоваване на друга част от жалбоподателите (В.И.В., В.А.Ш., А.Ю.С., Л.С.Т. и С.Ц.Г.), а в следващото открито съдебно заседание на 21.10.2020 г. е даден ход на делото, жалбите са докладвани и делото е обявено за решаване. В законоустановения едномесечен срок за постановяване на окончателен съдебен акт съдебният състав след служебна проверка е установил наличието на висящ преюдициален спор – производството по адм. дело № 3626/2020 г. по описа на ВАС, предмет на което е основната Заповед № РД-01-197/11.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, чийто срок на действие се удължава с оспорената по адм. дело № 4050/2020 г. заповед № РД-01-236/24.04.2020 г. Ето защо с определение от 18.11.2020 г. производството по адм. дело № 4050/2020 г. е спряно на основание чл. 229, ал.

1, т. 4 ГПК, вр. с чл. 144 АПК, до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по адм. дело № 3626/2020 г. по описа на ВАС. Определението за спиране не е обжалвано от страните и е влязло в сила.

Преюдициалното производство е било изпратено по подсъдност на Административен съд – 3

София град, където е образувано адм. д. № 6218/2021 г., приключило с решение, което е влязло в сила на 29.04.2022 г. В тази връзка и на основание чл. 230, ал. 1 ГПК производството по адм. дело № 4050/2020 г. е възобновено с определение от 15.07.2022 г., като със същия съдебен акт производството е прекратено и жалбите са изпратени за разглеждане по родова подсъдност на Административен съд – София град, предвид законодателното изменение на чл. 63 ЗЗ, в сила от 14.05.2020 г. Производството пред първоинстанционния съд е приключило с решение № 6043/20.10.2022 г., с което жалбите са отхвърлени. По подадената срещу него жалба на И.В.Ю. на 16.01.2023 г. е образувано адм. дело № 586/2023 г. по описа на Върховен административен съд. Същото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 27.09.2023 г. и е приключило с постановяването на окончателно решение на 16.10.2023 г., с което първоинстанционното решение е оставено в сила.

С оглед на изложеното, видно е, че инициираното от З. К. С. производство по адм. дело № 4809/2020 г. по жалба срещу административния акт на министъра на здравеопазването се е развило съвкупно пред всички инстанции в периода 01.06.2020 г. – 16.10.2023 г., като пред ответника Върховен административен съд е било висящо в периода 01.06.2020 г. – 15.07.2022 г. и в периода 16.01.2023 г. – 16.10.2023 г., т.е. общо почти три години. При извършване на преценка дали посочената продължителност надхвърля разумния срок за разглеждане и решаване на делото следва да се съобразят неизчерпателно посочените критерии на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ – общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Съгласно установената съдебна практика (Решение № 66 от 02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г. на ВКС, III г. о., Решение № 72 от 18.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3619/2016 г., III г. о.), разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство. При преценката си за разумността на релевантния период съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи. Сложността на делото се преценява съобразно естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на страните и свидетелите, нуждата да се получат документи по делото, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса и всички други релевантни обстоятелства.

В настоящия случай е несъмнено, че образуваното административно дело не е било с твърде висока правна и фактическа сложност – предмет на делото са жалби срещу един единствен административен акт, издаден от министъра на здравеопазването, но същевременно жалбоподатели са били множество лица – 8 физически лица, всяко от които е подало индивидуална жалба срещу заповедта на министъра с изложени собствени аргументи за 4 нейната незаконосъобразност, които са били съединени за съвместно разглеждане в едно общо производство с оглед процесуална икономия и постановяване на еднакво съдебно решение по всички жалби. По делото не са събирани доказателства (освен писмени), като същото се е развивало срочно със своевременно постановяване на съдебни актове от съдебния състав – в рамките на един месец след образуване на адм. дело № 4809/2020 г. същото е било присъединено към идентичното адм. дело № 4050/2020 г., първото открито съдебно заседание е насрочено след по-малко от месец в рамките на съдебната ваканция по чл. 329, ал. 1 ЗСВ, която през 2020 г. беше отменена, следващото открито съдебно заседание е проведено след по-малко от три месеца, а определението за спиране на основание чл. 229 ГПК е обявено в рамките на едномесечния срок за постановяване на решение. Ето защо, по първоначално образуваното административно дело пред ВАС несъмнено не е допуснато необосновано забавяне на производството, като в следващите една година и 8 месеца производството по делото е било спряно поради наличие на преюдициален спор и тази продължителност от време на може да се вмени във вина на съда, разглеждащ обусловеното дело.

Разпечатката съдържа 27 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/008163f9-9ce7-41e4-9472-457c414a5d2e