Решение № 7209 от 10.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7209 гр. София, 30.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Георги Кацаров при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Георги Кацаров Въззивно гражданско дело № 20231100508760 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258– 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 149420/29.05.2023 г., подадена от „Н.“ ООД – ответник по гр. дело № 40809/2022 г., Софийски районен съд, 120 състав срещу постановеното по него Решение № 6767/02.05.2023 г., с което е прогласена за нищожна спрямо ответника по иск на ищцата Л. С. неустоечна клауза, предвидена в чл. 4, ал. 3 от Договор за потребителски кредит № 2019070102223060059/01.07.2019 г., сключен между страните по делото, поради заобикаляне на императивни правни норми, конкретно на чл. 26, ал. 1 Закон за задълженията и договорите /ЗЗД/ вр. чл. 22 и чл. 11 Закон за потребителския кредит /ЗПК/. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50 лв. – заплатена държавна такса и на основание чл. 38, ал. 1, т.

2 Закон за адвокатурата /ЗА/ на адв. И. сумата от 300 лв. – адвокатско възнаграждение.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно. Поддържа се, че неправилно съдът е счел, че размерът на неустойката следвало да се включи в Годишния процент на разходите /ГПР/. Законът за потребителският кредит бил приет с оглед транспониране на Директива 2008/48/ЕО, в чийто чл. 22 се казвало, че държавите-членки могат да не запазят или могат да въвеждат разпоредби, различни от предвидените в директивата. Преводът на български бил непрецизен, тъй като използвал израза „могат да не“, което подменяло смисъл на разпоредбата. Изложеното се подкрепяло от заглавието на разпоредбата „Хармонизация и императивен характер на настоящата директива“, така и от практиката на Съда на ЕС по дело С-331/18 ТЕ, конкретно т. 49 от него. С разпоредбата на чл. 19 ЗПК била транспонирана тази на чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО като в цитираната разпоредба на българския нормативен акт било предвидено в ГПР да не се включват разходите, дължими на кредитора от потребителя при неизпълнение на договора.

Въз основа на изложеното е поискана отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски, включително юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

1

Въззиваемата страна – ищец Л. В. С. оспорва основателността на подадената въззивна жалба. Предвидената в договора неустойка нямало как да не се отрази на размера на ГПР, тъй като той изразявал общите разходи по кредита – настоящи или бъдещи. Договорената неустойка реално оскъпявала кредита, което я правела скрита възнаградителна лихва. Иска оставяне на въззивната жалба без уважение и потвърждаване на първоинстанционнто решение. Претендира разноски.

От фактическа страна съдът установява следното.

Производството по гр. дело № 40809/2022 г., Софийски районен съд, 120 състав е образувано по исковата молба с вх. № 158297/28.07.2022 г., подадена от Л. С., в която се твърди, че на 01.07.2019 г. сключила с ответника „Н.“ ООД Договор за потребителски кредит № 201907010223060059 за сумата от 2 500 лв., с фиксиран лихвен процент от 40.76 % и ГПР от 49.31 %. Посочено е, че в чл. 4, ал. 3 от Договора било уговорено, че кредитополучателят следвало да обезпечи вземането по договора с банкова гаранция, или гаранция, издадена от небанкова финансова институция за сума от 2 696 лв. до края на следващия работен ден от сключването на договора. При неизпълнение на посочената клауза, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 2 412 лв., съгласно клаузата на чл. 6, ал. 1 от Договора.

Ищцата е счела, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент не отговарял на действително приложения, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва, поради което нараствал и процента на ГПР. К лаузата за неустойка по процесния договор не изпълнявала присъщата й обезпечителна функция, което било пряко нарушение изискванията на добросъвестността и тя се явявала нищожна , тъй като противоречала и заобикаляла множество императивни правни норми на ЗПК (чл. 26 от ЗЗД и чл. 22 от ЗПК). Уговореното възнаграждение било с цел да се заобиколи предвидения максимален размер на ГПР. Въз основа на изложеното е поискано съдът да обяви посочената клауза за нищожна, поради противоречие с добрите нрави и поради заобикаляне на закона.

Ответникът „Н.“ ООД е оспорил иска по основание. Изразил е несъгласие с доводите на ищеца за нищожни клаузи от Договора, сключен между страните. Счита иска за недоказан и неоснователен, моли съда да го отхвърли.

По делото е представен Договор за потребителски кредит № 20190701023060059 от 01.07.2019 г., сключен между страните по делото за сумата от 2500 лв. и краен падеж за връщане на главницата по договора и уговорените лихви в срок до 02.07.2021 г. на вноски, съгласно погасителен план. В чл. 6, ал. 1 от Договора е уговорено, че в случай, че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита, предвидена в чл. 4, ал.

3 от същия договор, която гаранция следва да се представи в срок до края на следващия ден от сключване на договора, съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора. Изрично е посочено, че банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, следва да е в размер на 3 693 лв. със срок на валидност до 03.07.2021 г. Договорът е такъв за предоставяне на финансови услуги от разстояние.

Представени са общи условия към договора и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.

Ответникът е представил справка за погасени суми по процесния договор от ищеца, от която е видно, че по договора е погасена сума в общ размер от 2 878, 35 лв.

Изслушана е и е приета като компетентно изготвена и обективна съдебно-счетоводна експертиза, която установява следното: годишният процент на разходите, предвид размера на всички дължими суми, съгласно договора, а именно главница, лихвен процент по кредита и срок на погасяването му, възлиза на 49.31 %. Вещото лице е установило, че при определяне на годишния процент на разходите кредиторът е включил само разходите за договорна лихва. При включване и на дължимата неустойка по оспорената с исковата молба клауза, оскъпяването на кредита би било с 228.32 %.

Въз основа на тези доказателства съдът е постановил своето решение, с което е приел, че оспорената пред него клауза от договора за паричен заем е недействителна, тъй като 2 противоречала на добрите нрави. С нея кредиторът-ответник целял да си набави допълнителни средства чрез уговарянето на неустойка, която се активизирала при неизпълнението на неизпълними условия. По тези съображения искът е уважен.

От правна страна съдът приема следното.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, поради което съдът на основание чл. 272 ГПК препраща към неговите мотиви, а съобразно изложените доводи във въззивната жалба следва да добави следното.

Безспорно е, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 2 500 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 Закон за кредитните институции /ЗКИ/, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора възлага в тежест на ищеца до края на следващия ден от сключването на договора да предостави на ответника гаранция по кредита, издадена от небанкова финансова институция за сума в размер на 3 696 лв., със срок до 02.07.2019 г. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в нисък размер от 2 500 лв. Предвид това, не само правно, но и житейски и логически необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер по-висок от предоставената сума, а именно: 3 696 лева. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати, поради което неоснователни са изложените във въззивната жалба оплаквания в тази връзка. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва, дължима по кредита и към ГПР, като по този начин се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези заключения могат да се изведат и от факта, че самият кредитор, в чл. 6, ал. 2 от договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка ”. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците 3 за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.