Определение № 3392 от 19.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3392 гр. София, 19.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20258002102695 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по обща касационна жалба от част от ищците по делото А. Б. З., Д. В. Л., В. К.

В., Б. А. В., В. И. М., Б. В. Ф., А. В. М., Т. П. И., П. П. И., А. Д. А., Т. А. А., както и от Д. Т.

К., М. Г. К., подадена чрез пълномощник за всички жалбоподатели адв. Д. С., срещу въззивно решение № 304/19.03.2025 г. по в. гр. д. № 2885/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, в частите му, с които е потвърдено решение № 260036 от 30.05.2024 г., поправено с решение № 260064 от 09.09.2024 г., и двете постановени по гр.д. № 3571/2020 г. по на Районен съд – Пловдив в останалата обжалвана част, с която са отхвърлени предявените искове по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС.

В касационната жалба вх. № 16191 и допълнение към нея вх.№ 16192, двете от 02.05.2025 г., подадени в срока по чл. 283 ГПК, се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост- касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се обжалваното решение да бъде отменено, а предявените искове по чл. 108 ЗС и чл. 109 от ЗС уважени изцяло.

Насрещните страни в касационното производство - ответници по исковете, И. В. Г., Й. Г. С., Д. А. А., Н. И. И., Н. К. С., Р. М. М., И. К. М., В. П. Г., П. Г. Д., Л. Г. Г., А. Б. Я., А. С. К., П.

С. И., Ю. Р. Д., Ю. К. Б., С. К. Б., С. Н. Н., В. Г. Х., Н. С. К., О. И. С., Ф. С. Ф., И. А. Ю.-Ф.,

И. П. Х.-И., М. И. Т., Г. Ю. К.-К., с общ писмен отговор чрез пълномощник адв. И. Н., оспорват жалбата и възразяват за липса на основанията за допускане на касационно обжалване.

Подадена е и молба вх № 16195/02.05.2025 г. от Д. Т. К. и М. Г. К. /лицата са и жалбоподатели по касационната жалба/, чрез пълномощника им адв. Д. С., за встъпване и 1 конституирането им като трети лица в производството по касационно обжалване, на основание чл. 226, ал. 2, изр. първо ГПК, поради факта, че те двамата с н.а. 67/19.08.2021 г., надлежно вписан, по време на висящност на производството пред първоинстанционния съд, са закупили от ищците А. Д. А. и Т. А. А. притежавания от последните СОС с идентификатор ***** – жилище, в сграда ****, ведно с прилежащите към жилището изба, ид.ч. от о.ч. на сградата и 1,65% ид.ч. от поземления имот с идентификатор ***, за който поземлен имот са предявените искове.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

С обжалваното въззивно решение, поради заявен отказ от иска, е обезсилено първоинстанционното решение и това за неговата поправка в частта, с която са отхвърлени предявените от В. М. Щ., и Д. П. Щ. искове по чл. 108 и чл. 109 от ЗС и е прекратено производството по делото в тази част. В тази част въззивното решение не е обжалвано от посочените двама ищци, които само имат интерес от това обжалване.

Съгласно другата част на диспозитива на въззивния съдебен акт, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение и това за неговата поправка в останалите обжалвани части за отхвърляне на предявените исковете по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС, са отхвърлени предявените от А. Б. З., Д. В. Л., В. К. В., Б. А. В., В. И. М., Б. В. Ф., А. В. М., С.

П. К., Р. Л. К., Т. П. И., П. П. П., М. Р. Т., Ю. Н. Т., А. Д. А., и Т. А. А., ПРОТИВ И. В. Г., Й. Г.

С., Д. А. А., Н. И. И., Н. К. С., Р. М. М., И. К. М., В. П. Г., П. Г. Д., Л. Г. Г., А. Б. Я., А. С. К.,

П. С. И., Ю. Р. Д., Ю. К. Б., С. К. Б., С. Н. Н., В. Г. Х., Н. С. К., О. И. С., Ф. С. Ф., И. А. Ю.Ф., И. П. Х.-И., М. И. Т., Г. Ю. К.-К., искове с основание чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС, а именно : за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на общо 14,33 % идеални части от следния недвижим имот: покривна тераса на сграда с идентификатор ****, представляваща свободна дворна площ от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] и осъждане на ответниците да предадат на ищците владението на 14,33 % идеални части от описания по-горе имот; отхвърлени са предявените от ищците против ответниците искове за премахване на 21 антипаркинг елемента тип „скоба“, разположени съгласно схема за паркиране на лист 39 от делото върху покрив на сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място].

В частта, с която с първоинстанционното решение и това за поправката му, е уважен предявеният иск по чл. 109 от ЗС за премахване на 1 брой антипаркинг елемент тип „скоба“, първоинстанционното решението не е обжалвано, влязло е в сила, и не е било предмет на въззивна проверка.

Касационната жалба в частта, подадена от Д. Т. К. и М. Г. К., е недопустима, и следва да се остави без разглеждане, вкл. и молбата им за встъпване като трети лица по чл. 226, ал.2, изр. първо ГПК. Тези лица нямат процесуалното качество на страни в съдебното производство, следователно нямат право на касационна жалба. Същите не могат и да бъдат конституирани като страни в касационната фаза на производството на основание чл. 226, ал.2, изр. първо ГПК, тъй като включването на приобретателя като трето лице в процеса е допустимо само при условието на чл. 218 ГПК, а именно до приключване на съдебното дирене в първата 2 инстанция. Макар нормата на чл. 226, ал. 2, изр. първо ГПК да не препраща изрично към чл.

218 ГПК, то обвързването с последната се извлича от предвидената в чл. 226, ал. 2, изр. първо ГПК възможност за встъпване или привличане на приобретателя като трето лице, т.е. при условията на чл. 218 и чл. 219 ГПК.

В останалата част касационната жалба е допустима като подадена от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване – по иска за собственост по чл.

108 ЗС цената на иска е без значение за обжалването съгласно чл. 280, ал.3, т.1 ГПК, по иска по чл. 109 ЗС /за премахване на 22 бр. антипаркинг скоби/ не са давани указания за посочване на цената му и се счита разгледан като неоценяем.

Въззивният съд е приел, че предмет на делото са ревандикационни искове по чл. 108 от ЗС за установяване на правото на собственост на ищците върху идеални части от терасата върху покривната плоча на сграда-гараж с идентификатор **** по КККР на [населено място], с площ 597 кв.м., представляваща свободна дворна площ, а евентуално – обща част по предназначение, и осъждане на ответниците за предаване на ищците владението върху съответните идеални части от същата, както и негаторен иск по чл. 109 от ЗС за осъждане на ответниците да преустановят неоснователните действия, с които пречат на ищците да упражняват правото си на собственост, като премахнат разположените антипаркинг скоби върху терасата на покривната плоча на същата сграда-гараж.

Прието е за установено и неспорно между страните, че ищците са собственици на самостоятелни обекти в многофамилни жилищни сгради с идентификатори ****, **** и ****, ведно с припадащата им се идеална част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], в който са разположени жилищните сгради, а ответниците – на 22 броя самостоятелни обекти с предназначение: гаражи, разположени в сграда с идентификатор ****, също намираща в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], ведно с припадащата им се идеална част от поземления имот.

Собствеността за ищците е възникнала след 25.04.2016 г., на която дата е издадено удостоверение за степен на завършеност „груб строеж, включително и довършителни работи - 100%“ на сграда с идентификатор ****.

На 06.06.2019 г. собствениците на самостоятелни обекти – гаражи в сграда с идентификатор **** са взели решение за обособяване на паркоместа на покрива на сградата, да се разпредели ползването им между собствениците и да се ограничи достъпа на трети лица чрез поставяне на скоба на всяко паркомясто. Спорно по делото е дали ищците притежават собственост върху претендираните идеални части от покривната тераса, както и дали извършеното от ответниците ограничаване на достъпа на трети лица чрез поставяне на скоба на всяко паркомясто, е без правно основание.

За да даде отговор на първия въпрос съдът е съобразил разпоредбите на § 5, т. 16 от ДР на ЗУТ и § 5, т. 15 от ДР на ЗУТ. Кредитирал е заключението на комплексната съдебнотехническа експертиза, (констатациите на вещото лице относно вида и предназначението на застрояването в процесния поземлен имот, предвижданията по проект и изпълненото на място, са подборно описани в установителната част на съдебното решение), въз основа на което е приел, че макар според одобрения инвестиционен проект процесната сграда да е 3 била предвидена като подземен гараж, на място е реализиран обект, представляващ полуподземен паркинг-гараж, доколкото таванът на същия варира от 0,30 м до 1,4 м над средното ниво на прилежащия терен. В този смисъл същата представлява застроена площ съгласно § 5, т. 15 от ДР на ЗУТ и площта й следва да се изключи от свободната дворна площ съгласно § 5, т. 16 от ДР на ЗУТ. С оглед това, съдът достигнал до заключението, че ищците не притежават идеални части от терасата на покривната плоча на процесната сградагараж като свободна дворна площ. За неоснователни са приети и твърденията им, че процесната покривна тераса представлява обща част по предназначение, като част от двора, в който са разположени жилищните сгради в режим на етажна собственост, доколкото по делото е установено, че същата не е част от свободната дворна площ, а представлява застроена площ – сграда, представляваща самостоятелен обект на правото на собственост, а именно полуподземен паркинг-гараж, в която ищците не притежават самостоятелни обекти.

Съдът е обсъдил и останалите изложени от ищците доводи, че реализацията на сградата – подземен паркинг, е в отклонение от одобрения инвестиционен проект, както и че са съществували между тях и инвеститора уговорки за начина на ползване на покривната тераса на тази сграда. По отношение на първото възражение съдът приел, че макар по проект сградата да е била предвидена като подземен гараж, на място тя е реализирана като полуподземен паркинг-гараж. Това отклонение обаче би имало значение за правото на собственост само ако към момента на възникването на сградата като самостоятелен обект ищците вече са притежавали идеални части от земята, а в случая е установено, че всеки от ищците е закупил своя имот едва след като сградата-гараж е била завършена на етап „груб строеж“. Поради това, по силата на приращението (чл. 92 от ЗС), сградата е станала собственост на тогавашния собственик на земята, който впоследствие я е прехвърлил на ответниците. Относно уговорките с инвеститора за начина на ползване въззивният съд определя тези доводи като ирелевантни. В решението се посочва още, че дори инвеститорът да не е изпълнил задължението си по чл. 43, ал. 1 от ЗУТ за осигуряване на паркоместа, за това неизпълнение не могат да отговарят последващите купувачи (ответниците по делото).

С оглед на това, предявеният иск по чл. 108 ЗС е приет за неоснователен. Доколкото по делото е установено, че единствено ответниците са собственици на процесната полуподземна сграда-гараж, а ищците не притежават вещно право на собственост върху същия, съдът е счел, че поставянето на антипаркинг скоби на покривната тераса е в правомощията на ответниците и само по себе си не представлява противоправно (неоснователно) действие. В резултат на това и искът по чл. 109 ЗС в отхвърлената от първоинстанционния съд част, е приет за неоснователен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като приложение към касационната жалба и в допълнението към нея, подадени всички в срока по чл. 283 ГПК, се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Въпросите, формулирани в изложението и в допълнителната касационни жалби, са следните:

В приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поставят въпросите:

1/ Длъжен ли е въззивия съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в 4 тяхната съвкупност и взаимна връзка, както и всички доводи на страните от значение за правния спор ? / обобщен въпрос /, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с ТР № 1/2013 г., т. 1 и т.2 на ОСГТК на ВКС, решение № 60144 от 25.01.2022 г. по гр. д. № 491 / 2020 г. на ВКС, 2-ро гр. отделение; решение № 202/2018 г. по т. д. № 1826/2016 г. на ВКС, I т. о.; решение № 144/2018 г. по гр. д. № 5100/2017 г. на ВКС, III г. о.; решение № 27/2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., IV г. о., Решение № 51/21.07.2021 г. по гр.д. № 2694/20 г., ВКС, ІІ г.о. и цитираните в него други решения, както и въпросите