Решение № 4537 от 10.07.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4537 гр. София, 10.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

МИХАЕЛА КАСАБОВАХРАНОВА при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20231100501267 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

Образувано е по въззивна жалба от ответницата З. И. В., чрез пълномощниците адв. Х.Г. и адв. Р. П., срещу решение №12643/11.11.2022г., постановено по гр.д. №8320/2022г. по описа на СРС, 43 състав, с което е признато за установено по предявения иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗС по отношение на З. И. В., че С. М. К. е собственик на поземлен имот, находящ се в с. Подгумер, район Нови Искър, обл. София, вилна зона „Хумни дол“, целият с площ от 663 кв.м., съставляващ поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед №РД-18-9/16.01.2012г. на ИД на АГКК, с номер по предходен план 70, при съседи на имота: имоти с идентификатори ***, ***,

***, ***, въз основа на продължило повече от 10 години давностно владение.

Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че решението е неправилно, незаконосъобразно и недопустимо. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е установил фактическата обстановка поради неправилна преценка на 1 свидетелските показания и писмените доказателства. Поддържа, че за първи път е разбрала за намерението на ищеца да завладее имота през 2020г. – 2021г. Не било доказано по делото ищецът да е демонстрирал по отношение на ответницата и да е довел до знанието намерението си да свои имота преди повече от 10 години. Неправилно били възприети от първоинстанционния съд свидетелските показания по делото, като от същите се установявала фактическа обстановка, различна от тази, приета от районния съд. От свидетелските показания по делото се установявало, че до имота на ищеца с идентификатор *** няма пряк достъп към улица, като на същия било предоставено право от ответницата и нейната майка да преминава от улицата до собствения си имот по обособена пътека в лявата част на имота. Били доказани по делото действия от страна на ответницата, с които същата демонстрирала собственическо поведение по отношение на имота, като независимо, че живеела повече от 20 години извън България, не се дезинтересирала от него. Нотариалният акт, с който ответницата се легитимирала като собственик на имота, не бил оспорен от ищеца, поради което първоинстанционният съд не разполагал с правомощието по своя преценка да оборва констатациите на нотариуса, издал констативния нотариален акт. Счита, че за периода от 1984г. до 1997г. съдът е обвързан от констатациите на нотариуса и може да изследва придобивна давност за периода след 1997г. Поради изложеното моли решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.

Подаден е писмен отговор по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК от насрещната страна С. М. К., чрез пълномощника адв. В. Х., с който жалбата се оспорва и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Не били събрани по делото доказателства, от които да се установява, че придобивната давност е прекъсвана. Правилно първоинстанционният съд приел, че фактическа власт върху имота е осъществявана само и единствено от ищеца. установявало се от събраните по делото доказателства, че владението на процесния имот е предадено на ищеца и неговия баща още през 1985г., като същите са владели заедно имота, а след смъртта на баща му, ищецът го владеел на самостоятелно основание и до момента.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК , намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.

2

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗС.

Съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС, правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Владението трябва да е поС.но, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерение да се държи вещта като своя. В разпоредбата на чл.69, ал.1 от ЗС е установена презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Съобразно разрешението, възприето в ТР №1/2012г. на ОСГТК на ВКС на РБ владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Владението по чл.68 от ЗС се характеризира с два основни признака - обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus) и субективен - намерение да се държи вещта като своя (animus domini). При държането фактическата власт се упражнява за друг.

Държателят няма намерение да свои вещта. Според презумпцията на чл.69 от ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за своене като психично съС.ие. Чрез нея с оглед на това, което обикновено става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно субективният признак на владението - намерението да се държи вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт - обективния признак на владението - упражняване на фактическа власт върху вещта. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво спрямо всички лица и случаи, за които се отнася. Тя го задължава да приеме, че щом като е доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от доказване и предполагаемият факт. При нея, както и при всички оборими законни презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва, трябва да я обори. На следващо място в цитираното решение се посочва, че владението е факт, а не право. То е фактическо съС.ие за разлика от правото на владение като 3 правомощие и част от съдържанието на правото на собственост. Собствеността дава на собственика право да упражнява фактическа власт върху вещта, т.е. да я владее, независимо от намерението му. С цитираното решение се приема, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение.

Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.

С решение №41 от 26.02.2016г., постановено по гр.д. №4951/2015г. на ВКС на РБ, постановено по реда на чл.290 от ГПК , касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по въпроса за необходимостта да се демонстрира промяна в намерението за своене на имота спрямо собственика при наличие на основание за упражняване на фактическа власт към момента на установяването й.

С цитираното решение е прието, че въпросът, произнасянето по който е обосновало наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касае приложимостта на презумпцията по чл.69 от ЗС в хипотеза, при която е налице основание за упражняване на фактическата власт върху недвижим имот към момента на установяването й, и необходимостта да се демонстрира промяна в намерението, с което тази фактическа власт се упражнява спрямо собственика. По така поставения въпрос, ВКС на РБ приема, че ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й (допускане от собственика), презумпцията на чл.69 от ЗС следва да се счита оборена. За да се приеме, че упражняваната фактическа власт представлява владение, упражняващото фактическа власт лице следва да демонстрира промяна в намерението спрямо собственика на имота. Ако собственикът на недвижим имот предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл.68, ал.2 то ЗС – налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно. В този смисъл е и решение №12/19.02.2014г., постановено по гр.д. №1840/2013г. на ВКС на РБ, в което е 4 прието, че в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание (сключен договор за заем за послужване по чл.243 от ЗЗД) и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл.69 от ЗС не намира приложение. В своето решение, цитирано по-горе, ВКС на РБ приема, че презумпцията по чл.69 от ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си.

В случая, се установява от представените договори за покупко-продажба на недвижим имот с нотариална заверка на подписите от 08.03.1968г., че праводателите на страните са закупили от П..Н.А. части от негов по-голям имот – 960 кв.м. са закупени от праводателя на ищеца, и 500 кв.м. са закупени от праводателя на ответницата. Договорите не са сключени в предвидената в чл.18 от ЗЗД нотариална форма, поради което установяват единствено началото на владението и намерението да се владее имота като собствен. С нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот по наследство и давностно владение №79, том IV, дело №3300/1996г. е призната З. И. В. за собственик по наследство и давностно владение на следния недвижим имот: неурегулирано място с пространство от 650 кв.м., заснето през 1982г. като имот с пл.№70, нанесен на кадастрален лист Б-13-5-А по неодобрения кадастрален план на София, с.

Подгумер, вилна зона „Хумни дол“, при съседи В.Т., М.И.Т., И.К.Р., С.Р.Р. и М.В.

К., заедно с построената в това място паянтова сграда – бунгало със застроена площ от 6 кв.м.

Според становището, възприето в ТР №11/2012г. на ОСГК на ВКС нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. В мотивите на цитираното ТР №11/2012г. на ОСГК на ВКС се посочва, че тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра 5 на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право. В случая съдът намира, че от събраните по делото доказателства се установява, че праводателят на ответницата е установил фактическа власт върху имота през 1968г. и е владял същия като свой за период по-дълъг от 10 години, поради което е придобил правото на собственост върху имота на основание изтекла в негова полза придобивна давност. Съобразно разрешението, възприето в т.3 от ТР №4/2012г. на ОСГК на ВКС възможно е да бъде придобито право на собственост на недвижим имот, на основание чл.79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост, какъвто именно е и настоящият случай.