Определение № 14513 от 27.03.2025, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14513 гр. София, 27.03.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: РАЙОНЕН СЪДИЯ като разгледа докладваното от РАЙОНЕН СЪДИЯ Гражданско дело № 20241110132174 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от П. Н. М., чрез адв. А. А., срещу „***************“ ЕООД, с която са предявени кумулативно обективно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на предишната работа на длъжност „шофьор тежкотоварен автомобил 12 и повече тона“ в ответното дружество; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т.

3, вр. чл. 225 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в общ размер на 6072 лева, представляваща обезщетение за оставането му без работа поради уволнението за периода от 12.04.2024 г. до 12.10.2024 г., при брутно трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец в размер на 1012 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане; иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 2795,02 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 58 дни за 2022 г., 2023 г. и 2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; иск с правно основание чл.

128, т. 2 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в общ размер на 1493,90 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за периода от 01.03.2024 г. до 12.04.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца дължимата мораторна лихва върху претендираните главници за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 31.05.2024 г. до датата на подаване на исковата молба в съда – 04.06.2024 г. и върху главницата за неизплатено трудово възнаграждение за периода от 30.04.2024 г. до датата на подаване на исковата молба в съда – 04.06.2024 г., както и предявените в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1493,90 лева, представляваща обезщетение за незаконното му 1 недопускане до работа през периода от 01.03.2024 г. до 12.04.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума, и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца дължимата мораторна лихва върху тази главница за периода от 31.05.2024 г. до датата на подаване на исковата молба в съда – 04.06.2024 г.

В исковата молба се твърди, че ищецът заемал длъжността „шофьор тежкотоварен автомобил 12 и повече тона“ в ответното дружество, считано от 14.04.2021 г. На 28.02.2024 г. ответникът го уведомил, че трябва незабавно да издаде камиона и че повече няма да бъде допускан до работа. На 21.03.2024 г. на П. М. се запознал с искане за даване на обяснения по смисъла на чл. 193, ал. 1 КТ, но отказал да се подпише за неговото приемане. Искането му било връчено чрез ЧСИ на 28.05.2024 г. При извършена проверка в системата на НАП ищецът установил, че работодателят подал информация за прекратяване на трудовия му договор, считано от 12.04.2024 г., поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение“.

Със самата заповед служителят се запознал на 12.11.2024 г., когато получил екземпляр от нея от Софийска районна прокуратура. Оспорва уволнителната заповед като незаконосъобразна.

На първо място възразява, че ищецът бил лице, което се ползвало със закрилата на чл. 333, ал. 1 КТ, тъй като страдал от захарна болест (диабет) и бил трудоустроен. В този случай за неговото уволнение следвало да се изиска предварително разрешение от Инспекцията по труда, но такова липсвало, а служителят изобщо не бил попитан дали попада в някоя от хипотезите на чл. 333 КТ. Възразява, че цялата дисциплинарна процедура била опорочена.

Оспорва твърдението на работодателя, че от 01.03.2024 г. ищецът бил в „самоотлъчка“, тъй като неполагането на труд не било по негова вина. Поради това за исковия период служителят имал право на трудово възнаграждение, респ. на обезщетение за незаконно недопускане до работа. Освен това твърди, че не бил заявявал и не бил ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за 2022 г., 2023 г. и 2024 г., поради което работодателят му дължал обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за 58 дни. Моли съда да постанови решение, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника „***************“ ЕООД за отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по същата чрез адв. К.

Б.. Процесуалният представител оспорва изцяло предявените искове като неоснователни.

Възразява, че на срещата с управителя на ответното дружество, състояла се на 28.02.2024 г., ищецът заявил, че напуска. От страна на работодателя му била представена декларация по чл. 333 КТ, но служителят отказал да я попълни и подпише. Отказът бил удостоверен с подписите на двама свидетели. Възразява, че приложеното към исковата молба решение на ТЕЛК по никакъв начин не било доведено до знанието на ответника преди уволнението, макар че в същото била подчертана необходимостта от незабавно връчване на екземпляр от него на работодателя. След проведената на 28.02.2024 г. среща П. М. престанал да ходи на работа, не отговарял на обажданията на управителя на ответното дружество и дори блокирал телефонния й номер, без да посочва причини за това или да представи документ, 2 извиняващ отсъствието му. Работодателят опитал да връчи заповедта за уволнение на ищеца чрез куриер, но пратката била върната с отбелязване, че служителят не бил намерен на адреса. Оспорва претенцията на ищеца по чл. 224, ал. 1 КТ, като твърди, че П. М. ползвал изцяло полагащия му се платен годишен отпуск за 2022 г. и 2023 г., а за 2024 г. му било изплатено дължимото обезщетение. Последният работен ден на ищеца бил на 28.02.2024 г., като трудовото възнаграждение до тази дата било изплатено в пълен размер. За м. март и м. април такова не му се дължало, тъй като служителят самоволно преустановил явяването си на работа, с което нарушил трудовата дисциплина. Липсвало явяване, както и недопускане до работа, поради което работодателят не дължал и претендираното в условията на евентуалност обезщетение по чл. 213, ал. 2 КТ. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове като неоснователни. Претендира направените по делото разноски.

Страните не спорят, че между тях е съществувало валидно трудово правоотношение, като считано от 14.04.2021 г. ищецът заемал длъжността „шофьор тежкотоварен автомобил 12 и повече тона“ в ответното дружество; както и че трудовият договор на ищеца бил прекратено със заповед на работодателя, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, считано от 12.04.2024 г. Тези обстоятелства не се оспорват от страните, поради което съдът намира, че не се нуждаят от доказване.

В тежест на ищеца е да докаже:

1. оставането си без работа поради уволнението, неговата продължителност и размера на последното месечно брутно трудово възнаграждение, което е получил преди уволнението;

2. размера на дължимите за исковия период обезщетение за оставане без работа поради уволнението и обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск;

3. че е предоставил работната си сила на разположение на работодателя през периода от 01.03.2024 г. до 12.04.2024 г., но не е полагал труд по вина на ответника, както и размера на дължимото за този период трудово възнаграждение;

4. осъществяването на елементите от фактическия състав на отговорността на работодателя за незаконното му недопускане до работа – че на или след 01.03.2024 г. поне един път се е явил в предприятието на ответника и е изявил готовност да престира труд по трудовото правоотношение, т.е. да изпълнява заеманата от него длъжност, както и че не е бил допуснат до работа от работодателя, следващо по време началното изпълнение на задълженията на работника или служителя;

5. размера на дължимото обезщетение за недопускане до работа за исковия период;

6. датата, на която станали изискуеми вземанията му за претендираните главници, и размера на дължимата за исковия период мораторна лихва;

7. всички други факти, на които основава своите искания и възражения, включително че към датата на уволнението се е ползвал от закрилата по чл. 333 КТ, включително че към тази дата е бил трудоустроен, респ. че към същия този момент е страдал от болест, включена в Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, 3 имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ, а именно захарна болест (диабет);

8. че е представил на работодателя си екземпляр от Експертно решение № 90854 от заседание № 42 от 28.02.2024 г. на ТЕЛК незабавно след неговото получаване.

В тежест на ответника е да докаже:

1. законосъобразното упражняване на правото му да наложи дисциплинарно наказание „уволнение” на ищеца, в това число спазването на процедурата по чл. 193 КТ (че от ищеца са поискани обяснения за конкретните нарушения и същият е депозирал такива или не ги е представил по свое желание);

2. действията и бездействията (чрез доказване на задължението за действие) на ищеца, описани в заповедта за уволнение, в описаното време и по описания начин на извършване, които са били квалифицирани от работодателя като основание за ангажиране на дисциплинарната отговорност на работника;

3. тежестта на извършените нарушения и съответствието им с наложеното дисциплинарно наказание;

4. съдържанието на трудовото правоотношение и най-вече трудовите задължения, които не били изпълнени виновно от ищеца.

5. че е заплатил претендираните от служителя суми;

6. обстоятелството, че е спазил изискванията на чл. 333 КТ преди прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца, като е изискал от него предоставяне на необходимата информация във връзка с приложението на закрилата по посочената разпоредба, но последният е отказал даването на такава;

7. датата на връчване на ищеца на заповедта за уволнение;

8. всички факти, на които основава своите искания или възражения, включително че ищецът ползвал изцяло полагащия му се отпуск за 2022 г. и 2023 г., а за 2024 г. му било изплатено дължимото обезщетение.

По отношение на направените от страните доказателствени искания съдът намира, че следва да бъдат приети приложените към исковата молба и към отговора писмени доказателства. Основателно е искането на ищеца за допускане на съдебно-счетоводна експертиза, но със задачи, формулирани от съда, доколкото тези, поставени в исковата молба, са хипотетични и засягащи правни въпроси, които не са от компетентността на вещото лице, а именно: 1. какъв е размерът на брутното трудово възнаграждение на ищеца за последния пълен отработен месец преди уволнението; 2. какъв е размерът на дължимото за периода от 01.03.2024 г. до 12.04.2024 г. трудово възнаграждение, такова било ли е начислено от работодателя и има ли плащания по него; 3. какъв е размерът на дължимото за исковия период обезщетение за неизползван платен годишен отпуск; 4. какъв е размерът на дължимото за исковия период обезщетение за оставане без работа поради уволнението; 5. какъв е размерът на дължимото за периода от 01.03.2024 г. до 12.04.2024 г. обезщетение по чл. 213, ал. 2 КТ за незаконното недопускане на ищеца до работа; 6. какъв е размерът на 4 дължимата за исковия период мораторна лихва върху претендираните главници, като крайната дата е тази на подаване на исковата молба в съда – 04.06.2024 г. Следва да бъде уважено и искането на ищеца за задължаване на ответника на основание чл. 190, ал. 1 ГПК да представи процесната заповед за уволнение. Останалите документи са приложени към отговора на исковата молба, поради което в тази си част искането на ищеца е неоснователно.