Определение № 2449 от 15.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2449 гр. София, 15.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Филип Владимиров Касационно гражданско дело № 20258002100504 по описа за 2025 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България (ПРБ) чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София, против решение № 1254 от 03.12.2024 г. по гр. д. № 2752/2024 г. на Апелативен съд – София, първи граждански състав.

Ответникът Е. Т. А. чрез адв. И. с писмения отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК взема становище за липса на предпоставки за допускане на касационен контрол и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 5124 от 11.09.2024 г. по гр. д. № 1643/2024 г. на Софийски градски съд, ГО, I - 20 състав в частта за уважаване на предявения иск от Е. Т. А. против ПРБ иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ с присъждане на сумата от 30 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл. д. № 1/1991г., преобразувано в сл. д. № 780-ІІ/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – София (ВОП – София), сега ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП - София в разумен срок. В отхвърлителната част на иска над присъдените 30 000 лв. до претендираните 124 000 лв. първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че предявеният иск по чл.

2б ЗОДОВ - за заплащане на обезщетение за вреди, причинени от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на дело в разумен срок, е допустим, а разгледан по същество – и за 1 доказан по своето основание. По отношение допустимостта на производството, решаващият състав е обсъдил възражението на ответната ПРБ, че предявения иск е недопустим за периода преди влизане в сила на нормата на чл. 2б ЗОДОВ (15.12.2012 г.) и го е намерил за неоснователно. Развити са доводи, че влизането в сила на въпросната разпоредба не определя допустимостта на иска, тъй като към момента на завеждането на иска тази разпоредба на ЗОДОВ е била действаща и уреждаща обществени отношения. Освен това е изтъкнато, че за периода на търпените неимуществени вреди преди 15.12.2012 г. ищецът може да се позове директно на чл. 6, § 1 от Конвенцията, към която норма препраща чл. 2б ЗОДОВ и във връзка с която разпоредба от Конвенцията е създадена въпросната норма като вътрешно правен механизъм за обезщетяване на вреди на граждани.

По съществото на спора е прието по несъмнен начин, че ищецът е пострадал от политиката на насилствена асимилация, провеждана в Народна Република България през 80-те години на ХХ век; че през 1985 г. той е бил въдворен в ТВО - Белене за период от около 6 месеца; че през 1989 г. той и семейството му са били принудени, вследствие на продължаващите репресии, предприети срещу тях от властите в страната, да напуснат Република България и да се установят да живеят в Република Турция. Посочено е, че не съществува спор и по факта, че на 31.01.1991 г с постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. на ВОП - София, а след това и в ДП № II-048/1999 г. на ВОП - София за разследване на извършените през време на т. н. „Възродителен процес“ престъпления. Установено е, че сл. д. № 1/1991 г. е водено срещу петима обвиняеми за престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК за това, че в периода от 1984 г. до 1988 г., при условията на продължавано престъпление, всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, вследствие и по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че през периода 1984 г. - 1988 г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, както и чрез принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение при несъгласие с промяната. Прието е, че на 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г. са внасяни обвинителни актове срещу обвиняемите в съда, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани през 1994 г. и съответно през 1998 г. поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като делото е било връщано на Прокуратурата за отстраняването им, като с второто връщане е констатирано неизпълнение на дадените с първото връщане указания. Установено е от втората съдебна инстанция, че през 1999 г. и през 2002 г. производството по делото е било спирано поради необходимостта да бъдат разпитани свидетели в чужбина, след което е било възобновявано.

Посочено е, че в хода на наказателното производство за период от три години - от 2001 г. до 2004 г., са установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници и от тях са разпитани общо 312 души. Междувременно обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било прекратено, като няма данни последното 2 прекратяване да е съобщено на всички пострадали и да е стабилизирано. Установено е, че ищецът е имал активно поведение в досъдебното производство, като е изисквал да участва като пострадал, подавал е молби и искания. Налице са и уважени от СГС молби за определяне на срок на прокуратурата за приключване на наказателното дело, като определенията на съда не са съобразявани. С декларация на 41 – то Народно събрание от 11.01.2012 г. е осъдена асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в България, включително и при т. нар. „Възродителен процес“. Отчетена е възрастта на ищеца към момента на образуване на сл. д. № 1/1991 г. - 37 г. и понастоящем – 70 г., както и продължителността на наказателното производство - сл. д.

№ 1/1991 г. и делата, в които е преобразувано и е констатирано, че същото е висящо от 1991 г. до момента на произнасянето от въззивния съд, като към момента на подаване на исковата молба - 09.02.2024 г. неговата висящност е 33 години и същото се намира все още в стадия на досъдебно производство. При горните факти инстанцията по същество е намерила да са установени предпоставките от специалния състав на чл. 2б ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника за вреди. В тази връзка е разяснено, че в националното и европейското законодателство няма легално определение за „разумен срок“. Правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок е изрично прогласено в чл. 6, § 1 КЗПЧОС, като за определяне дали е нарушено изискването за решаване на дело в разумен срок съдът следва да вземе предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Прието е - при позоваване на решение № 50280/2023 по гр. д. № 4210/2021 г на ВКС, че визираните в текста на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ обстоятелства, относими към извода за наличие или не на допуснато нарушение на чл. 6, § 1 КЗПЧОС са общовалидни, извлечени от практиката на ЕСПЧ, като тяхното изброяване в закона не изключва преценката и на други обстоятелства, които са от значение с оглед на особеностите на конкретния случай, стига те да не противоречат, да изключват или да ограничават установените в практиката на ЕСПЧ критерии. Направено е съждение, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобразят установените от националното право правила, в конкретния случай разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Аргументирано е становище, че тълкуването на разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ във вр. с чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС налага извод, че всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Споделено е разрешението на касационния съд, че пострадалите лица от т. н. „Възродителния процес“, които търсят обезщетение за вреди, поради бавно правосъдие от продължителността на производството по сл. д. № 1/1991 г. и преобразуваните от него дела, имат правата на пострадали от престъплението, предмет на разглеждане по това сл. дело, тъй като висящото наказателно производство има значение за съдебната защита на граждански права, чийто титуляр е именно пострадалия (жертвата) на 3 престъплението. В конкретиката на случая е прието, че ищецът, като жертва на т. н.

„Възродителния процес“ и провежданата асимилационна политика в НРБ през 80 години на миналия век има правата на лице, при определяне на чиито граждански права, зависещи от производството по сл. д. № 1/1991 г и преобразуваните от него дела, което има право на правосъдие в разумен срок и съответно при неспазване на разумните срокове - на съответно обезщетение за претърпените вреди. Отговорност за тях следва да понесе ответната ПРБ като орган, чрез който държавата в разглежданата хипотеза, е легитимирана материално да отговаря за вредите от бавно правосъдие. останалите няма данни след това да са разпитани в годините преди или след това. Направено е съждение, че независимо от сложността на доказване на повдигнатите обвинения и множеството обвиняеми, и пострадали лица, няма причина, която може да оправдае висящност на дело в досъдебно производство за период от повече от 30 години. Инстанцията по същество е приела, че напротив - установява се недобра организация на разследващите органи, предприемащи процесуално-следствени действия, кампанийно и дълги периоди на бездействие по делото. Освен това е намерено да отсъстват данни за принос на ищеца за забавяне на разследването и производството по сл. д.

№ 1/1991 г. и делата, в които е преобразувано. Направено е съждение, че ответната ПРБ и разследващите органи, които тя ръководи, не са извършили законосъобразно и пълно разследването, не са упражнили законосъобразно и своевременно своите правомощия, така че да се постигне пълно установяване на фактите, относими към състава на повдигнатите обвинения. Не е създадена и необходимата организация, дори и след указания на съда, да се приключи в разумни срокове разследването. Изразено е виждане, че макар да няма легално определение на „разумен срок“ за приключване на едно дело, не е приемливо висящност над 30 години на досъдебна фаза да е в рамките на разумния срок, независимо от фактическата и правната сложност на самото производство. Прието е за недопустимо продължителността на едно производство да надхвърля с много години срока на абсолютната давност, предвидена по закон за разследване на това престъпление. В обобщение е аргументиран извод, че процесното наказателно производство, от което зависят граждански права на ищеца по делото, в неговата досъдебна фаза е продължило период, надвишаващ разумния срок за приключване на наказателно дело, което е основание пострадалият да получи обезщетение за претърпените от него вреди. По отношение на последните съдът е приел, че съществува оборима презумпция за това, че неразумната продължителност на производството причинява такива вреди, поради което не е необходимо да се доказват обичайните неимуществени вреди, които е нормално да се търпят от лице, засегнато от бавно правосъдие (с позоваване на практиката на националния съд и на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 КЗПЧОС).