Решение № 99 от 19.04.2019, Районен съд - Велинград

РЕШЕНИЕ

№ гр. Велинград, 19.04.2019 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН

СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

РАЙОНЕН

СЪДИЯ: ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА при участието на секретар Мария Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 1034, по описа на съда за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са от „Райфайзенбанк България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.

София, бул. “Никола Вапцаров“, № 55, против С.П.А., ЕГН: **********, с адрес: *** и Л.Г.З., ЕГН **********, с адрес ***, искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, с които ищцовото дружество иска да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че дължат солидарно на ищцовото дружество сумата от 5,777.27 лева, представляваща главница по Договор за банков кредит от 21.07.2009г., от която: в размер на 961.35 лева- редовно падежирала, за периода от 05.08.2016 г. до 05.08.2017 г., а в размер на 4815.92 лева, предсрочно изискуема от 15.08.2017 г., ведно със законна лихва върху главницата считано от постъпване на заявлението в съда-10.10.2017 г. до окончателно изплащане; редовна лихва в размер на 583.96 лева, за периода от 05.07.2016 г. до 14.08.2017 г.; наказателна лихва в размер на 270.18 лева, за периода от 05.08.2016 г. до 08.10.2017 г.; лихва, дължима съгласно чл. 8, във връзка с чл. 1, буква "Б" от Анекс 2 към Договор за банков кредит от 21.07.2009г., в размер на 1,266.03 лева (хиляда двеста шестдесет и шест лева и три стотинки), за периода от 05.08.2012 г. до 16.10.2013 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК от 13.10.2017 г., по ч. гр. д. № 1418/2017 г. по описа на Районен съд Велинград, евентуално съединени с осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, с които ищцовото дружество иска ответниците да бъдат осъдени солидарно да му заплатят сумата от 4815.94 лева, главница от 15.08.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане, възнаградителна лихва в размер на 12.57 лева, за периода 05.08.2017 - 14.08.2017 г. вкл., наказателна лихва в размер на 142.74 лева, за периода от 15.08.2017 г. до 08.10.2017 г., изискуема лихва в размер на 1266.03 лева, дължима съгласно чл.

8, във връзка с чл. 1, буква "б" от Анекс 2 към Договор за банков кредит от 21.07.2009г., за периода от 05.08.2012г. до 16.10.2013 г..

Ищцовото дружество

„Райфайзенбанк България“ ЕАД излага, че в негова полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, срещу която е направено възражение, поради което в срок се предявява настоящият иск. Твърди, че по силата на Договор за банков кредит от 21.07.2009 г., сключен с кредитополучателя С.П.А., ЕГН ********** и поръчителя Л.Г.З., ЕГН ********** е отпуснал кредит в размер на 10 000.00 лева, който бил напълно усвоен на 21.07.2009 г.. Сочи, че договорът за кредит е изменен и допълнен с Анекс № 01/07.02.2011 г. и с Анекс № 02/17.10.2013г.. Излага, че е отпуснат кредит за потребителски нужди, с краен срок за погасяване 05.10.2021 г. (чл. 5. от Анекс № 02/17.10.2013 г. към Договора). Твърди, че съгласно чл. 4 от договора страните са уговорили възнаграждение за кредитора за отпуснатия кредит - редовна лихва, която Съгласно чл. 2 от Анекс № 02/17.10.2013 г. е изменена, считано от 17.10.2013г. и кредитополучателят дължи годишна лихва в размер на Стойността на банковия ресурс (СБР) за лева + 6.45 (шест цяло и четиридесет и пет стотни). Сочи се, че страните са определили размера на обезщетението в случай на забава в заплащането на дължими вноски по кредита - наказателна лихва, чийто размер се определя като към размера на дължимата възнаградителна (редовна) лихва се надбавят 10 (десет) пункта (чл. 9 от Анекс № 02/17.1 0.201 3 г., във вр. с чл.

4.6. от Договор за банков кредит от 21.07.2009 г.). Поддържа се, че съгласно чл.

7 от Анекс № 02/17.10.2013 г., кредитът следва да бъде погасен на 96 (деветдесет и шест) равни месечни погасителни вноски, дължими на 05-то число от съответния месец, считано от 05.11.2013 г. до 05.10.2021 г., като крайният срок за погасяване на всички дължими суми е 05.10.2021 г.. Твърди се, че банката е изпълнила всички свои задължения, съгласно Договора, а ответниците са изпаднали в забава по отношение на заплащането на погасителните вноски, като не са заплатени месечни погасителни вноски с падежни дати: 05.08.2016; 05.09.2016;

05.10.2016; 05.11.2016; 05.12.2016; 05.01.2017г.; 05.02.2017; 05.03.2017; 05.04.2017;

05.05.2017; 05.06.2017; 05.07.2017; 05.08.2017 г.. С оглед неизпълнението и съгласно чл. 10.1. от Анекс № 02/17.1 0.201 3 г., във вр. с чл. 9.1. от Договор за банков кредит от 21.07.2009 г., и чл. 11.2. от Анекса, във вр. с чл. 10.3. от Договора, и в изпълнение на изискването на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, до кредитополучателя е изпратено писмо с изх. № ИЗХ-001-72540, а на поръчителя - писмо с изх. N5 ИЗХ-001-7254, с което е обявена предсрочната изискуемост на всички вземания на Банката по Договора и е осчетоводена на 15.08.2017 г.. Твърди, че след настъпването на изискуемостта на вземанията до датата на подаване на заявлението за заповед за изпълнение, не са постъпили от страна на кредитополучателя или поръчителя плащания на дължимите към Банката суми.

Предвид изложеното моли исковете да бъдат уважени. Ангажира доказателства.

Претендира разноски.

С отговора на исковата молба в срока по чл.131 от ГПК, ответника С.А. излага становище по процесуалната допустимост на иска, излага становище по основателносттана иска и прави възражение за изтекла на погасителна давност. Моли съда да отхвърли като неоснователна - недоказана по основание и размер претенцията. С допълнително становище при условията на чл. 143 от ГПК с вх. № 4892/15.10.2018 ., прави възражение за недействителност на договора. Твърди, че е недействителен като противоречащ на разпоредбата на чл. 22 ЗПК вр. Чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал., т.

7-12 и 20, чл. 11, ал. 2, чл. 12, ал. 1, т.7-9 ЗПК. Поддържа, че ищцовото дружество не е изпълнило задължението си, съгласно разпоредбата на чл. 58, ал.

1 ЗКИ. Излага подробни съображения в насока, че са налице неравноправни клаузи по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 143 ЗЗП вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Моли исковете да се отхвърлят като неоснователни и недоказани по основание и размер.

Претендира разноски.

С отговора на исковата молба в срока по чл.131 от ГПК, ответникът Л.З. оспорва иска като неоснователен и прави възражение за изтекла на погасителна давност. Излага подробни съображения във връзка с направеното оспорване и възражение. Моли съда да отхвърли като неоснователна - недоказана по основание и размер. Прави възражение за прекомерността на претендираните разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

За основателността на предявените искове по чл.

430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ в тежест на ищеца е да установи, че между него и С.П.А. е налице валидно правоотношение по Договор за банков кредит от

21.07.2009 г., Анекс №

01/07.02.2011 г. и с Анекс № 02/17.10.2013г., в което по съглашение между ищеца и С.П.А. ответникът- Л.Г.З. е встъпил в дълга, че е изправна страна, т.е. е предал уговорената сума, като за ответника е възникнало задължение за връщане на заетата сума и за плащане на възнаградителна и мораторна лихва в претендираните размери, че е настъпил падежът на задължението за връщане на сумата и на акцесорните задължения.

В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на паричното си задължение, както и обстоятелствата изключващи или намаляващи задълженията му в претендирания с исковата молба размер. В този смисъл следва да докаже пълно и главно възраженията срещу недействителността на процесния договор за кредит, настъпване на предсрочна му изискуемост, както и по отношение валидността на съглашението на основание чл. 143, т. 9 вр. чл. 146 ЗПК.

Договорът за банков кредит е консенсуален и поражда действие от датата на сключването му в писмена форма, като в тежест на банката възниква задължение да предостави парична сума в уговорения размер, а в тежест на кредитополучателя – да я върне в определения срок, ведно с уговорената лихва – арг. чл. 430, ал. 1 и ал. 3 ТЗ.

От неоспорения договор за потребителски кредит от 21.07.2009 г., се установява безспорно, че между ищцовото дружество и ответницата А. е сключен договор, по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответницата сумата от 10000 лв. срещу задължението за връщане на равни месечни погасителни вноски всяка в размер от 165 лв.. При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит, както и поетите с него права и задължения съдът намира, че същият има правната характеристика на договор за потребителски кредит. При това положение за неговата валидност и последици следва да се съобразят изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. (така в определение № 351 от 22.04.2016 г. на ВКС по търг. дело № 3026/2015 г., І т. о.). Безспорно се установява, че страните по него имат качеството на кредитор и потребител по смисъла на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 и 3 ЗПК (в сила от 1.01.2007 г., Отменен с § 3 от ПРЗ на Закона за потребителския кредит - ДВ, бр. 18 от 5 март 2010 г.,), както и че същият не попада в изключенията, посочени в разпоредбата на чл. 3, ал. 3 ЗПК (отм.). Възраженията на ответницата

А. по чл. 22 ЗПК са неотносими към спора, доколкото е приложим закон в редакцията, действала по време на сключаване на договора.

От неоспорените Договор за банков кредит от 21.07.2009 г., Анекс № 01/07.02.2011 г. и с Анекс № 02/17.10.2013г., се установява, че са спазени изискванията на чл. 6 ЗПК (отм.), договорът е сключен в писмена форма, на потребителя е предоставен екземпляр от него, и всички изменения и допълнения към него са извършени в писмена форма и са подписани от двете страни, включително и поръчителя, което налага извод, че е спазена предписаната от закона форма за действителността му. От заключението на вещото лице по неоспорената съдбно- счетоводна експертиза, което съдът кредитира изцяло, безспорно се установява, че за целите на обслужване на кредита е била открита сметка на името на ответницата А., която е била заверена със сумата от 10000 лв. и следователно ищцовото дружество е изправна страна. Видно от клаузите на чл.1, чл. 4.1, чл. 5.1, чл. 8, от договора, същият съдържа информация за чиста стойност на кредита, годишен процент на разходите по кредита, условията за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността на погасителните вноски, обезпеченията, които потребителят е длъжен да предостави, поради което съдът намира за безспорно установено по делото, че договорът отговаря на разпоредбите на чл. 7, т. 4-6, т.8 и т. 13 -14 ЗПК (отм.). В договора обаче не се установява да са посочени: максимален размер на кредита, ако такъв е уговорен, или начините за неговото определяне; условията, при които ГПР може да бъде променян; елементите на общата стойност на кредита, които не са включени при изчисляването на ГПР по кредита; правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, както и условията за прекратяване на договора, като същият не препраща и към Общи условия. От друга страна дори и ОУ да запълват непълнотите в съдържанието на процесния договор за кредит и да са подписани между страните, съобразно правилото на чл.

154 ГПК ищцовото дружество е следвало да докаже в хода на процеса пълно и главно това обстоятелство, което не е сторено. На следващо място тези пропуски не са били запълнени с последващо сключените анкеси между страните, а и не могат да бъдат запълнени от императивни норми на закона. При това положение съдът намира, че се установяват липса на основни елементи на договора, съгласно императивните изисквания към съдържанието му по чл. 7, т. 7 и т. 9-12 ЗПК (отм.). Липсата на тези елементи от договора при сключването му прави тази сделка недействителна на основание специалната норма на чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.), поради което и същият не може да породи присъщите правни последици. Съгласно чл. 14, ал.2 от ЗПК (отм.), когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и други разходи по кредита. С оглед изложеното ответницата А. дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.