Решение № 263056 от 13.05.2021, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е Н И Е град София, 13. 05. 2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийският градски съд, Гражданско отделение, III - В въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: Н.Д.

Членове: 1. Велина Пейчинова

2. младши съдия Любомир Игнатов при участието на съдебния секретар Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 73 по описа на Софийския градски съд за 2020 г., за да се произнесе, съобрази следното.

Производството е по реда на чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.

Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „И.“ АД, понастоящем в несъстоятелност, ЕИК 1******2, седалище и адрес на управление ***, ж. к. „******(въззивник), срещу решение № 261162, постановено на 31. 10. 2019 г. от Софийския районен съд, 156-и състав, по гр. д. № 22634 по описа на Софийския районен съд за 2019 г.

(обжалвано решение). С обжалваното решение районният съд частично е уважил предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с чл. 266, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), като е признал за установено, че „И.“ АД дължи сумата от 20 000 лева от общо претендирания размер 24 000 лева, съответно отхвърлил е иска за разликата от 20 000 лева до 24 000 лева.

Въззивникът обжалва решението в частта, в която искът е уважен. Твърди, че в обжалваната част решението е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Поддържа, че дейностите, предмет на договора, всъщност не са били извършени от ищцовото дружество. Заявява, че в договора за възлагане на поръчка са описани „услуги“, които не са характеризирани подробно и ясно, а имат твърде общ характер, което прави договора с нищожен предмет. Оспорва извода на районния съд, че приемо-предавателният протокол е датиран погрешно поради техническа грешка. Твърди, че същият не е годно доказателствено средство за удостоверяване на извършените дейности, че не съдържа конкретно описание на предаване на извършени услуги и опис на конкретно предоставени с него документи. Поддържа, че от съдебно-счетоводната експертиза не става ясно ищецът да е внесъл дължимият от него данък добавена стойност (ДДС), следователно не може да се направи извод, че процесната фактура е осчетоводена от ищеца по надлежния ред, заедно с всички произтичащи от това последици, включително внасяне на дължимия ДДС. Иска от въззивния съд да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част.

В срока по чл.

263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство „С.К.Г.“

ООД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление *** 12, Бизнес-център Евротур, ет. 1, офис 1 (въззиваемо дружество) чрез процесуалния представител адвокат Б.Р.. Твърди, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно.

Оспорва въззивната жалба като неоснователна. Заявява, че въззивникът не е оспорил нито авторството, нито съдържанието на писмения приемателно-предавателен протокол, нито назначената и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза. Поддържа, че приемателно-предавателния протокол е частен свидетелстващ документ, който обвързва подписалите го страни въпреки техническата грешка с погрешното му датиране. Твърди, че въззивникът не е представил нито едно доказателство, че работата не е била извършена. Допълва, че след като предявеният иск е бил отхвърлен частично за сумата от 4 000 лева и в тази част първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила, то въззивният жалбоподател няма интерес нито да обжалва, нито да излага доводи във връзка с начисляването на ДДС. Иска от въззивния съд да отхвърли въззивната жалба и да се произнесе с решение, с което да остави в сила първоинстанционното решение. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.

След като разгледа твърденията на страните и като съобрази събраните в първоинстанционното производство доказателства, съдът направи следните фактически и правни изводи.

Въззивната жалба е подадена от заинтересована страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в законоустановения срок. След указания на администриращия съд е бил представен документ за внесена държавна такса в необходимия размер. При това положение въззивната жалба е редовна и допустима.

При служебна проверка въззивният съд установява, че обжалваното решение е валидно и допустимо. След постановяването на първоинстанционното решение спрямо въззивника „И.“ АД е било открито производство по несъстоятелност с решение № 2095, постановено на 22. 11. 2019 г. от Софийския градски съд, Търговско отделение, VI-21 състав, по т. д. № 681 по описа за 2019 г. Претендираното в настоящото производство вземане нито е включено в списъците на приетите вземания, нито е посочено в определение № 260010 от 04. 01. 2021 г. или определение № 260437 от 22. 01.

2021 г., постановени от същия състав на Софийския градски съд по същото търговско дело по реда на чл. 692, ал. 4 от Търговския закон.

Относно правилността първоинстанционното решение в обжалваната част въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба (чл. 269, изр. второ ГПК).

Фактическият състав на вземането по чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, чието съществуване се претендира, обема следните елементи: 1. надлежно сключен между страните договор за изработка, в който е уговорено възнаграждение в съответния размер; 2. точно изпълнение на работата;

3. настъпване на изискуемостта на вземането за възнаграждение.

По делото са налице данни, че между страните е бил сключен договор за възлагане на поръчка, датиран към 01. 12. 2017 г. (л. 7 и сл. от исковото производство на районния съд). По силата на договора въззивникът е възложил на въззиваемото дружество осъществяването на услуга за проучване на представители, работодатели, партньори, кредитори, сътрудници, свързани лица за установяване на контакт за нуждите на възложителя, преговори, юридически консултации и други срещу възнаграждение в размер на 20 000 лева. Въззивникът е направил възражение за „нищожен предмет“ на договора поради липса на подробна и ясна характеризация на уговорените услуги за пръв път с въззивната жалба.

Това възражение е преклудирано. За пълнота може да се добави и следното. Според правната теория облигационното отношение не може да възникне, ако дължимата престация е неопределена и неопределима (А.К., „Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение“, ред. П. Попов, 2002 г., стр. 125). В настоящия случай обаче уговорените услуги са били достатъчно конкретизирани, включително чрез изброяването на отделни правни субекти, чието проучване въззиваемото дружество е трябвало да осъществи. При това положение договорът е годен да породи целените от страните правни последици.

Въззивникът също така е направил възражение, че въззиваемото дружество не е доказало точно в качествено, количествено и времево отношение изпълнението на договорните си задължения, като излага съображения във връзка с приемо-предавателния протокол. Въззивният съд констатира, че по делото е представен „приемно предавателен протокол към договор за възлагане на поръчка от 01. 12. 2017 г.“, който е датиран към 03.

01. 2017 г. и е подписан от представляващия въззивника (л. 10 и сл. от исковото производство на районния съд). Правилно районният съд е приел, че в случая е налице очевидна фактическа грешка при датирането на приемо-предавателния протокол. Логиката на развитието на облигационното отношение е, че изпълнението (за чието удостоверяване се издава приемо-предавателен протокол) се осъществява след сключването на договора. Въззивникът не е оспорил автентичността на изявленията в протокола, поради което той се ползва с формална доказателствена сила. Също така не е представил данни за наличието на други облигационни отношения между страните, във връзка с които протоколът да е бил издаден. Самият приемо-предавателен протокол удостоверява, че услугите по договора за възлагане на поръчка са изпълнени и че са били приети от въззивника без забележка. Услугите са конкретно описани в него и съответстват на уговорените. Следователно по делото е установено, че въззиваемото дружество е изпълнило точно договора.

Въззивникът също така възразява, че твърдените като извършени работи не съответстват на договореното възнаграждение, като последното според него очевидно е „меко казано прекомерно“. Това възражение също е направено за пръв път с въззивната жалба, поради което е преклудирано.

За пълнота може да се добави, че икономическата еквивалентност на престациите и юридическата им еквивалентност са две отделни категории. В разглеждания случай страните са постигнали правно значимото съгласие, че насрещните престации по договора за възлагане на поръчка са юридически еквивалентни. Икономическата им еквивалентност (или твърдяната ѝ липса) сама по себе си и без допълнителни твърдения (например за изменение на обстоятелствата след сключването на договора) е правноирелевантна.

Относно възраженията на въззивника във връзка с начисляването на ДДС въззивният съд приема следното. С договора за възлагане на поръчка страните са уговорили възнаграждение в размер на 20 000 лева, като не са уточнили дали така уговореният размер е с включен ДДС или не. При това положение районният съд е пристъпил към тълкуване на договора и е стигнал до извода, че в така уговорената цена е включен ДДС (освен всичко останало, индикация за това е открил в чл. 11, ал. 5 от договора, според която страните нямат каквито и да било претенции една към друга, включващи финансови претенции).

Районният съд е извлякъл също така допълнителен аргумент и от презумпцията на чл. 67, ал. 2 от Закона за ДДС, съобразно която щом в договора не е посочено изрично, че ДДС се дължи отделно, то се приема, че ДДС е включен в договорената цена. По делото е била представена издадена във връзка с договор за възлагане на поръчка от въззиваемото дружество фактура, в която е посочена цена в размер на 20 000 лева и данък в размер на 4 000, съответно сума за плащане 24 000 лева (л. 16 от исковото производство на районния съд). Според заключението по съдебно-счетоводната експертиза фактурата е била счетоводно отразена в счетоводството на въззиваемото дружество.

При това положение районният съд правилно е стигнал до извода, че ДДС е дължим, но като част от осчетоводената цена в размер на 20 000 лева.

По изложените съображения въззивният съд приема първоинстанционното решение за правилно в обжалваната част.

Разноски. Предвид изхода на делото и своевременната претенция в полза на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски. Те се свеждат до размера на адвокатското възнаграждение. Съгласно представения договор за правна защита и съдействие той възлиза на 1 800 лева, като договорът обективира и разписка за заплащането му. Въззивникът не е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Така мотивиран, съдът

Р

Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение №

261162, постановено на 31. 10. 2019 г. от Софийския районен съд, 156-и състав, по гр. д. № 22634 по описа на Софийския районен съд за 2019 г. в обжалваната част, в която на основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1, т. 1 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 266, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите е признато за установено, че „И.“ АД, понастоящем в несъстоятелност, ЕИК 1******2, седалище и адрес на управление ***, ж. к. „Люлин 8“, ул. „Търново“, бл. 882, дължи на „С.К.Г.“ ООД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление *** 12, Бизнес-център Евротур, ет. 1, офис 1, сумата от 20 000, 00 лева, представляваща дължимо възнаграждение по чл. 4 от договор за възлагане на поръчка от 01. 12. 2017 г. с включен ДДС, ведно със законната лихва от 01. 02. 2019 г. (датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане.

В останалата част решение № 261162, постановено на 31. 10. 2019 г. от Софийския районен съд, 156-и състав, по гр. д. № 22634 по описа на Софийския районен съд за 2019 г. не е било обжалвано и е влязло в сила.