Протокол № 10 от 21.01.2022, Окръжен съд - Пазарджик

ПРОТОКОЛ

№ 10 гр. Пазарджик, 19.01.2022 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова

Сложи за разглеждане докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно гражданско дело № 20215200500787 по описа за 2021 година.

На именното повикване в 10:30 часа се явиха:

Жалбоподателите Г.М. и Д.М. се явяват лично. Жалбоподателят Ив. Г.

М., редовно призован, не се явява. За тримата се явява адв. П.Х., редовно упълномощен от първата инстанция. Представя договор за правна защита и съдействие и за настоящата инстанция

Ответникът ИВ. М. М., редовно призован, не се явява. За него се явява адвокат Б.И. Н., редовно упълномощен.

Становище по хода на делото

Адв. Х.– Да се даде ход на делото.

Адв. Н.– Да се даде ход на делото.

Съдът, при условията на чл.142 ал.1 от ГПК,

ОПРЕДЕЛИ:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:

На основание чл.268 ал.1 от ГПК, ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО:

С Решение №670 от 06.08.2021г., постановено по гр.д.

№20205220102860 по описа на РС- Пазарджик е прието за установено по отношение на Г. ИВ. М., ЕГН **********, Д. Н. М., ЕГН ********** и Ив. Г.

М., ЕГН **********, всички с постоянен адрес: с.***, че ИВ. М. М., ЕГН 1

**********, с постоянен адрес: с.*** е собственик на следните недвижими имоти: 1/2 ид.ч. от УПИ VII-194 в кв.22 по плана на с.Г., ЕККАТЕ 15028 с площ 875кв.м., със съседи: от изток- улица, от запад- УПИ VIII-192, от северУПИ VI-193 и от юг- улица, ведно с построените в западната част на имота двуетажна масивна жилищна сграда на площ от 83кв.м., двуетажна постройка към жилищната сграда на площ 34кв.м., лятна кухня на площ от 16кв.м. и масивна сграда- складово помещение на площ 25кв.м.

Осъдени са Г. ИВ. М., ЕГН **********, Д. Н. М., ЕГН ********** и Ив.

Г. М., ЕГН **********, всички с постоянен адрес: с.***, да предадат на ИВ.

М. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: с.***, владението върху процесните недвижимите имоти: 1/2ид.ч. от УПИ VII-194 в кв.22 по плана на с.Г., ЕККАТЕ 15028 с площ 875кв.м., със съседи: от изток- улица, от западУПИ VIII-192, от север- УПИ VI-193 и от юг- улица, ведно с построените в западната част на имота двуетажна масивна жилищна сграда на площ от 83кв.м., двуетажна постройка към жилищната сграда на площ 34кв.м., лятна кухня на площ от 16кв.м. и масивна сграда- складово помещение на площ 25кв.м., на основание чл.108 ЗС.

Осъдени са Г. ИВ. М., ЕГН **********, Д. Н. М., ЕГН ********** и Ив.

Г. М., ЕГН **********, всички с постоянен адрес: с.***, че ИВ. М. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: с.***, да заплатят на ищеца ИВ. М. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: с.***, сумата от 948,03лв., представляваща сторените в хода на производството разноски.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от Г. ИВ. М., Д. Н. М. и Ив. Г. М., чрез процесуалния им представител адв.П.Х..

Твърди се, че така постановеното решение е неправилно, необосновано и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон.

В този смисъл се визира, че съдът не е обсъждал своевременно въведеното в процеса оспорване на констативния нотариален акт №184, том IX, дело №2823/1998г. по описа на РС- Пазарджик, представен за легитимация на продавача при оформяне на сделката по нотариален акт за дарение №138, том V, дело №2824/1998г. по описа на PC- Пазарджик, с което на практика е оспорена възможността ищецът да е придобил право на собственост върху процесните имоти, тъй като те не са принадлежали на неговите праводатели.

2

Твърди се, че съдът не е изложил никакви мотиви и по своевременно оспорените от доверителите ми писмени доказателства, представени към писменото становище на ищеца, подадено във връзка с отговора на исковата молба. Във възражението на ответниците от 24.03.2021г. е заявено, че тези писмени доказателства не установяват придобиването по оригинерен начин на горепосочените недвижими имоти от бащата на ищеца, респ. дядо на ответника Г.М., въпреки направената от нотариуса констатация в противоположен смисъл, като са направени изрични оспорвания. В този аспект се сочи, че е оспорено твърдението, че продажбата на недвижима вещ, оформена с писмен договор от 15.Х.1955г., касае процесния имот, както и че такава сделка има вещнопрехвърлителен ефект;

Съответно, оспорени са съдържанието и подписът под служебната бележка от 21.02.1957г. (sic!), издадена от Пълномощничеството на Пазарджишкия Градски народен съвет, с която неизвестно лице с нечетим подпис, положен до печатно изписаната дума „Пълномощник:“ е удостоверило, че едно лице е оставило за „единствени, пряки законни собственици и владетели“ (sic!) други шест лица.

Оспорени са съдържанието и подписите под декларация от 21.02.1957г., която е частен документ, следователно доказването на неговата автентичност е следвало да се възложи в тежест на представилия го ищец.

Оспорено е твърдението на ищеца, че представеното към Писменото становище разрешение за строеж №53/17.06.1986г., издадено от ОбНСПазарджик за разрешаване изграждането на пристройка към жил.сграда на 35кв.м, касае масивна сграда- складово помещение на площ 25кв.м., както и твърдението, че ищецът бил построил сградата и тя била станала негова собственост.

Приема се, че от така събраните изчерпателни доказателства не се установява констатираното от нотариуса оригинерно придобиване на имота от праводателите на ищеца, като съдът си е спестил дължимото обсъждане на тези спорни факти в процеса преди да направи правновалиден извод относно оспорения констативен нотариален акт.

Визира се, че дори и да се приеме, че праводателят на ищеца- неговият баща Мильо Тодоров М., действително е придобил собствеността върху 1/2ид.част от процесното дворно място в с.Г. по давностно владение, както и 3 че същият, в качеството на суперфициар, както твърди ищцовата страна е построил в дворното място жилищна сграда, съдът е бил длъжен да констатира, че ищецът не е съумял да присъедини свое владение към това на своя родител.

Счита се, че този факт се основава върху събраните по делото писмени и особено гласни доказателства, които са единодушни, че ИВ. М. М. е напуснал имота още преди сделката- дарение, сключена между него и родителите му с нотариален акт № 138, т.V; дело №2824/1998г. по описа на PC- Пазарджик и е заживял в с.Огняново, а в процесния имот е останал синът му Г. ИВ. М.- първият ответник.

Приема се, че при тези обстоятелства необоснован е изводът на съда, че фактическото господство над имота, осъществявано от ответника Г. Ив.М. не е нищо повече от търпимо действие, съизволявано от собственика и ползвателите на недвижимия имот.

Твърди се, че съдът не се е съобразил със законовата презумпция на чл.69 от Закона за собствеността.

Сочи се, че оборването на тази презумпция е в тежест на онази страна в процеса, която твърди, че упражняващият фактическа власт държи вещта за другиго- в подкрепа на това становище- Постановление №6/27.12.1974г. по гр.д.№ 9/74г. на Пленума на ВС. В конкретният случай, ищецът е страната, в чиято тежест е било да обори тази законова презумпция- нещо, което той не само не е сторил, но дори не е направил опит да стори.

Твърди се, че ответникът Г.М. последователно и постоянно е демонстрирал намерението си да владее имот, като свой спрямо всички, включително по отношение на своя баща- ищеца Иван М. М. и то през целия период от навършване на пълнолетие през 1996г. досега.

Приема се, че описаните факти се потвърждават и от събраните по делото гласни доказателства, които съдът не е обсъдил нито поотделно, нито в съвкупност, при което е допуснал мотивирането на решението си въз основа на предварителна схематична представа, извлечена от цитирана в решението съдебна практика, чиито изходни предпоставки са твърде различни от обстоятелствата в настоящия процес.

Счита се, че дори да е придобил процесните имоти от собственици и на основание, годно да го направи собственик, ищецът доброволно е изоставил 4 фактическата власт върху имотите, а ответникът Г.М. е придобил правото на собственост върху процесните имоти чрез явно, непрекъснато и необезпокоявано владение, демонстрирано пред всички, включително и пред ищеца, продължило много повече от 10 години, считано от 11.06.1996г. до настоящия момент.

Твърди се, че през този период никой, включително и ищецът, не е оспорвал нито фактическото му владение, нито явно демонстрираното намерение на Г. да владее имота като свой, изразяващо се в множество извършени с личния му труд и собствени средства значителни подобрения, създали настоящия съвременен вид както на дворното място, така и на сградите в него. Ответникът Г.М. през целия период от навършване на своето пълнолетие до ден днешен е демонстрирал спрямо баща си намерението да владее имота като свой. За него не е имало съмнение, че стопанисва имота за себе си и за своето семейство и поради факта, че неговият баща в продължение на почти тридесет години /от 1992г./ е живеел в друго населено място, не е обитавал и не се е грижил за къщата в с.Г. /в тази насока са особено показателни необсъдените от съда показания на свидетеля Г. М.М., брат на ищеца/.

Сочи се, че съдът е пропуснал да съобрази, че лице, което е обикновен държател или търпим обитател на недвижим имот, не би предприело толкова фундаментални преобразувания в недвижимия имот, до ползването на който е било допуснато.

Твърди се, че по аналогично противоположен на изводимата от конкретните доказателства правна логика е действал съдът и по отношение на алтернативното възражение на доверителя ми Г. ИВ. М. за подобрения и необходими разноски за запазване на вещта, извършени от него в процесните имоти със знанието и без противопоставянето на ищеца, както и възражение за право на задържане върху недвижимите вещи до пълното заплащане от ищеца на стойността на подобренията и разноските, съобразявайки се с приетото по делото заключение на съдебно- техническа експертиза.

Приема се, че съдът без основание е отрекъл на ответника Г.М. качеството на владелец, пренебрегвайки факта, че презумпцията на чл.69 от ЗС не е била оборена от ищеца. Именно и само по тази причина липсва произнасяне по направеното възражение за право на задържане, с което по 5 съображения, извлечени от неправилно тълкуване на материалния закон е допуснато съществено процесуално нарушение.

Визира се, че съдът е изградил решението си без задълбочено обсъждане на съвкупността от събрани по делото доказателства и особено на свидетелските показания, данните от които на практика опровергават изводите, съдържащи се в мотивите на решението.

Приема се, че вместо да вникне в своеобразието на казуса, с който е сезиран, съдът е предпочел да изгради мотиви посредством заимстване на чужди изводи, съдържащи се в конкретно нецитирано решение на ВКС, произнесено при съвсем различна от правна страна фактическа обстановка. В този смисъл се приема, че е налице съществено процесуално нарушение, което се е отразило драстично върху формираната от съда правновалидна воля.

Искането е да се отмени обжалваното първоинстанционно решение, вместо което се постанови съдебен акт, с който се отхвърлят предявените от ИВ. М. М. искове като неоснователни.

Алтернативно, ако въпреки направеното възражение за изтекъл в полза на ответника Г.М. срок на придобивна давност се прецени, че исковете на И.М. са основателни се моли да се уважи направеното от същия ответник възражение за право на задържане върху недвижимите вещи до пълното заплащане от ищеца на стойността на извършените от ответника Г.М. подобрения, с която се е увеличила стойността на същите вещи, както и до пълното заплащане от ищеца на необходимите разноски за запазване на вещите.

Моли се за осъждането на ищеца да заплати на ответниците направените разноски по делото, вкл. адвокатски хонорар, за двете съдебни инстанции съобразно представените по делото списъци по чл.80 от ГПК.

В срокът по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от другата страна в процеса- ИВ. М. М., чрез процесуалния му представител адв.Б.Н..

В него се твърди, че подадената жалба е допустима, но е неоснователна.