Определение № 2610 от 29.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2610 гр. София, 29.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Борис Д. Илиев като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Касационно гражданско дело № 20248002100808 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Булсатком“ ЕООД, ЕИК 206575401, чрез пълномощника му по делото адв. Л. Ц., против Решение №5577 от 02.11.2023г. по в. гр. д. №9898/2023г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено Решение №11236 от 29.06.2023г. по гр. д. №5926/2023г. по описа на Софийския районен съд, с което „Булсатком“ ЕООД, ЕИК 206575401, е осъдено да заплати на С. В. С., ЕГН **********, на основание чл.66, ал.2 от КТ сумата от 22 678, 72 лв., представляваща обезщетение по т.9 от допълнително споразумение №2370/01.04.2017г. към трудов договор № 2703/04.07.2012г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба- 02.02.2023г. до окончателното заплащане на сумата. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.

3 и ал.2 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея С. В. С., ЕГН **********, чрез процесуалния й представител адв. Р. Д., с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

1

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че между ищцата С. В. С. и ответното дружество „Булсатком“ ЕООД е съществувало трудово правоотношение, възникнало от трудов договор № 2703/04.07.2012 г. и допълнителни споразумения към него, съгласно последното от които ищцата е заемала длъжността „зонален мениджър продажби“. С т.9 от допълнително споразумение №2370/01.04.2017г. към трудовия договор между страните било уговорено, че при прекратяване на трудовото правоотношение, без значение на основанието, на работника/служителя се дължи обезщетение в размер на по едно брутно трудово възнаграждение /БТВ/ за всяка пълна прослужена година като лоялен работник/служител без дисциплинарни наказания. Броят на обезщетенията (брой БТВ) е равен на броя прослужени години без значение промяна на длъжността, но за не повече от 10 години (10 БТВ). Обезщетението се дължи независимо от останалите законови обезщетения по КТ. Със заявление от 13.05.2021г. ищцата е поискала прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.327, ал.1, т.3 от КТ, като въз основа на така подаденото заявление работодателят е издал Заповед № 417/13.05.2021г. за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 13.05.2021 г., на основание чл.327, ал.1, т.3 от КТ. Съдът е приел, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение ищцата е работила при ответника 8 години, 11 месеца и 9 дни, а размерът на брутното й трудово възнаграждение е бил 2834,84 лв. При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че ответното дружество следва да заплати на ищеца сумата от 22 678, 72 лв. - обезщетение при прекратяване на трудовия договор, дължимо съгласно т.9 от допълнително споразумение №2370/01.04.2017г., поради което е уважил предявения иск. По повод направените от ответното дружество възражения съдът е посочил, че при отправяне на писмено уведомление от служителя до работодателя за прекратяване на ТПО без предизвестие по чл.327 от КТ трудовото правотношение се прекратява, дори реално да не са налице конкретните основания, посочени в отделните хипотези на разпоредбата, а работодателят разполага с възможност да претендира от работника или служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на трудовия договор, като само в хипотеза на злоупотреба с право съдебната практика допуска да не се признае едностранното прекратяване на ТПО от работника без предизвестие. В процесния случай работодателят не е оспорвал едностранното прекратяване на ТПО от ищцата, а е издал констативна заповед за подобно прекратяване и е оформил трудовата й книжка. Съдът е изложил съображения, че работникът не е недобросъвестен само поради това, че е прекратил трудовия договор с едностранно предизвестие без виновно поведение на работодателя, тъй като това негово действие е правомерно и в съответствие с гарантираните от Конституцията право на труд и принцип за свобода при полагане на труд.

Едностранното прекратяване на правоотношението от работника не обосновава право на работодателя да откаже плащане на процесното обезщетение, защото то е уговорено да се плати и в такава хипотеза. Счел е за неоснователни възраженията на ответника за нищожност на клаузата на т.9 от допълнителното споразумение поради противоречие със закона, липса на основание и сговаряне във вреда на представлявания. Изложил е съображения, че обстоятелството, че процесната уговорка изглежда изгодна за съответния 2 служител /ищцата/ и неизгодна за работодателя /ответника/ не води до нищожност на същата поради липса на основание или противоречие с добрите нрави. Работодателят е този, който е предпочел да подпише клауза за гратификация и стимулиране на служителите си да работят по-дълго при него, с оглед възможност да получат по-голямо обезщетение при прекратяване на ТПО, което е допустимо и надлежно основание на договора и на процесната уговорка. Приел е, че процесната клауза не противоречи на закона и добрите нрави, освен ако съответният служител е уволнен дисциплинарно или се констатира недобросъвестност. Посочил е, че в случая такива хипотези не са налице, а едностранното прекратяване на ТПО след продължителна работа при същият работодател и години след подписване на допълнителното споразумение не води до извод за недобросъвестност на работника.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, касаторът поставя следните въпроси, които според него са били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

Въпрос №1:

1.1. Налице ли е злоупотреба с право по смисъла на чл.8, ал.1 от КТ в случай, че служителят прекрати трудовото правоотношение по чл. 327, ал.1, т.3 от КТ, ако основанието, посочено в хипотезите на разпоредбата не е настьпило, като целта да се прекрати трудовият договор е получаване на 10 брутни работни заплати?

1.2. Налице ли е недобросъвестно поведение от страна на служителя в случай, че служителят прекрати трудовото правоотношение по чл. 327, ал.1, т.3 от КТ, ако основанието, посочено в хипотезите на разпоредбата не е настьпило, като целта на прекратяването е била получаване на 10 брутни работни заплати ?

1.3. При въведено възражение за злоупотреба с право по смисъла на чл.8, ал.1 от КТ в случай, че служителят прекрати трудовото правоотношение по чл. 327, ал 1, т 3 от КТ, ако основанието, посочено в хипотезите на разпоредбата не е настьпило, следва ли съдът да направи преценка дали има валидно прекратено правоотношение или е извън неговите правомощия в производството?

Въпрос № 2:

2.1. Какви са критериите, за да се приеме, че обезщетение по чл. 66, ал.2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ) следва да се приеме за прекомерно и като такова да се прогласи за нищожно поради накърняване на добрите нрави, съгласно чл. 26, ал.1 от ЗЗД?

2.2. Нищожно ли е обезщетение по чл. 66, ал.2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ), което се равнява на 12 месечни заплати на служителя /равностойни на повече от 100 месечни минимални работни заплати за страната/ към момента на уговарянето като прекомерно и съответно нищожно поради накърняване на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД?

2.3.Приложима ли е разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД към допълнително уговорено между страните обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ, което е извън посочените по КТ?

3

2.4.Длъжен ли е съдът служебно да следи за валидността на клаузата за обезщетение по чл.

66, ал.2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ) с оглед съответствието й с добрите нрави?

2.5.Противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът/служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението без предизвестие по чл. 327, ал. 1, т.3 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване и без да е била налице някоя от хипотезите, посочени в разпоредбата на чл. 327, ал.1, т.3 от КТ?

Въпрос №3:

3.1.Действителна ли е уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения при прекратяване на трудовото правоотношение, когато служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението без предизвестие по чл.

327, ал. 1, т.3 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване на правоотношението и без в трудовия договор да е изрично посочено, че уговореното обезщетение се дължи и при прекратяване на трудовия договор по чл. 327, ал. 1, т.3 от КТ?

3.2.Има ли значение поведението на работодателя за заплащането на обезщетение по чл. 66, ал. 2 КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ) - дължи ли работодателят посоченото обезщетение, ако е бил добросъвестна страна?

3.3. Има ли значение поведението на служителя за заплащането на обезщетение по чл.

66,ал.2 от КТ(уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ) дължи ли работодателят посоченото обезщетение, ако служителят не е бил добросъвестна страна при прекратяване на трудовото правоотношение?

3.4.Ако се приеме, че доказателствената тежест да се докаже недобросъвестността на служителя при прекратяване на трудовото правоотношение е за ответника- работодател бил ли е длъжен първоинстанционният съд да допусне поисканата съдебна експертиза, която да установи дали са били налице посочените основания за прекратяване и недопускането й представлява ли съществено процесуално нарушение?

3.5. Недействителна ли е клауза в трудов договор за обезщетение при предпоставки, различни от предвидените в КТ или в подзаконов нормативен акт на МС, защото противоречи на чл.244,т.2 от КТ? Противоречи ли на императивна правна норма клаузата за обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение при предпоставки (правопораждащи факти), различни от посочените в гл.X на КТ?

Въпрос № 4: Следва ли да се тълкува, че страните са отменили уговорка по допълнително споразумение в случаите, при които в последващо допълнително споразумение клаузата съществува с различно съдържание?

Въпрос № 5: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и доводи на страните, както и да изложи мотиви по отношение на доказателствата, които не приема?

Направено е и искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен 4 съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.