Решение № 22187 от 03.12.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 22187 гр. ., 03.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИВО В. ВЪТЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА АЛ. РАЙЧЕВА като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20241110172034 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 гПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 9 ЗПК.

Ищецът „.“ ООД твърди, че на 21.09.2022 г. сключил с ответника В. С. Н.

Договор за паричен заем № ., по силата на който заемодателят предоставил на заемателя сумата от 2 900 лв., която последният се задължил да върне на 3 месечни погасителни вноски в срок до 21.12.2022 г. съгласно погасителен план, неразделна част от договора. Отпуснатата сума била изплатена на ответника на 21.09.2022 г. на каса на „.“. Ищецът излага, че на 20.01.2023 г. ответникът извършил частично плащане на дължимата по договора главница в размер на 100 лв. Твърди, че до настоящия момент остатъкът от главницата не е погасен., поради което претендира сумата от 2 800 лв., представляваща непогасен остатък от главница по Договор за паричен заем № . от 21.09.2022 г., сключен между заемодателя „.“ ООД и заемателя В. С. Н., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 08.11.2023 г., до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.12.2023 г. по ч. гр. д.

№ 61487/2023 г. по описа на СРС, 51 състав.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът В. С. Н. е подала отговор на исковата молба, с който оспорва основателността на предявения иск. Оспорва наличието на облигационно правоотношение между страните, както и факта на получаване на сумата от 2 900 лв. Релевира възражение за нищожност на 1 целия договор за паричен заем. Счита, че съдържащите се в него клаузи са неравноправни, тъй като не са индивидуално уговорени. Твърди, че е налице пълна нееквивалетност на престациите по договора, което е в противоречие с добрите нрави. Излага, че уговорката за възнаградителна лихва в размер на 40,05% противоречи на добрите нрави, защото надхвърля с повече от три пъти размера на законната лихва. Поддържа, че е налице и нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК – неустойката, дължима от ответника при непредоставяне в срок на обезпечение чрез поръчителство, не е включена в размера на ГПР по договора, което има за последица нищожност на целия договор. Счита, че така начислената неустойка цели единствено да осигури на кредитора допълнително възнаграждение извън възнаградителната лихва. Моли за отхвърляне на иска.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.

240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК:

На основание чл. 154 ГПК, по иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК в тежест на ищеца е да установи наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало въз основа на сключен договор за паричен заем, и неговото съдържание, предаването на сумата на заемополучателя, уговорения падеж на погасителните вноски, размера на търсената главница.

От представения и приет по делото Договор за паричен заем „.“ № . от 21.09.2022 г., сключен между заемодателя „.“ ООД и заемателя В. С. Н., както и от изслушаното заключение по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза, се установява, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по сключен договор за паричен заем, по силата на който ищецът е предоставил на 21.09.2022 г. на ответницата, а последната е получила на същата дата в заем сумата от 2900 лева, които се е задължила да погаси в периода от 21.10.2022 г. до 21.12.2022 г., заедно уговорената лихва от 195,70 лв., на равни месечни вноски, всяка в размер на 1031,90 лв., като общият размер на сумата, която ответницата е следвало да върне е възлизал на 3095,70 лв. В договора е предвидена неустоечна клауза, реализираща се в случай на неизпълнение на задължението на ответницата – заемател в срок от три дни от усвояването на заемната сума да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия: поръчител или банкова гаранция. Размерът на предвидената неустойка е 2 възлизал на 1197,30 лв., като страните са договорили последната да се заплаща разсрочено, на три месечни вноски, всяка в размер на 399,10 лв. и вноската с неустойка да бъде включена към погасителната вноска, като по този начин месечната погасителна вноска се е променила на 1431 лв., респ. сумата за връщане се е увеличила на 4293 лв.

На 20.01.2023 г. ответницата е заплатила на ищеца сумата от 100 лева, която е отнесена от ищеца като погасяване на такса.

Наличието на установеното облигационно правоотношение между страните, възникнало по силата на процесния договор за потребителски кредит, предпоставя съдът да се произнесе по релевираните с отговора на исковата молба възражения за недействителност на процесния договор.

Последният несъмнено има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената легална дефиниция по чл. 9 ЗПК, като заемополучателят по него има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.

1 от ДР на ЗЗП и на чл. 9, ал. 3 ЗПК, поради което съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП. Съдът следи служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие произтича пряко от твърденията и доказателствата по делото /арг. ТР № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК/. Освен това, съдът следи служебно и за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител /арг. чл. 7, ал. 3, изр. 1 ГПК/.

Доколкото никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона или заобикалянето му, през по–лекия – липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от сочените от ищеца основания, разгледани в поредност според тежестта на порока, отпада вътрешнопроцесуалното условие, под което са предявени останалите евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци (Решение № 52 от 14.05.2021 г. по гр. д. № 4923/2019 г. на IV г. о., Решение № 156 от 26.03.2021 г. по гр. д. № 4622/2019 г. на IV г. о., Решение № 136 от 30.10.2020 г. по гр. д. № 4746/2019 г. на III г. о., Решение № 2 от 22.04.2020 г. по гр. д .№ 1153/2019 г. на IV г. о. и др.).

С оглед изложеното, съдът намира, че следва да разгледа първо дали са налице твърдените основания за нищожност на процесния договор поради противоречието му със закона.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по 3 кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Макар в договора да е посочен ГПР по кредита в размер на 48,45% и общата стойност на дължимите от потребителя плащания в размер на 3095,70 лева, не става ясно какви разходи са включени в тези две стойности, респ. дали в тях е включена като разход начислената на потребителя неустойка в размер на 1197,30 лева. Установява се единствено, че неустойката е отразена в погасителния план като падежно вземане заедно с дължимите по договора главница и лихва. Посочването в договора на размера на ГПР единствено като процент поставя потребителя в невъзможност да направи информиран избор за сключване на договора при яснота относно условията му, респ. да осъществи сравняване с предлаганите други сходни продукти (кредити) на пазара. Лишаването на потребителя от тази възможност е приравнено от законодателя по арг. от чл. 22 ЗПК на недействителност на целия договор поради неспазване на изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в случая е без значение дали ГПР би надхвърлил установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК праг от петкратния размер на законната лихва.

След като не става ясно дали кредиторът е включил неустойката в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника.

Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето с нормата на чл. 22 ЗПК.

Независимо от изложеното, съдът намира за основателно и възражението на ответницата за несъблюдаване изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като при включване на неустойката в размер от 1197,30 лева, действителният размер на ГПР по договора би нараснал значително.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. В конкретния случай не са необходими специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия неустойката, не нарушава това изискване, а при нейното включване с положителност би бил надхвърлен законоустановения максимум по чл. 19, ал.

4 от ЗПК. Начинът на уговаряне на дължимостта на неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което „де факто“ се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с 4 погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитора. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.

С оглед изложеното, следва да бъде даден отговор и на въпроса дали горното обуславя нищожност на целия договор за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР (с включена в него неустойка).

Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. В аналогичен смисъл е и Решение по дело C‑714/22 от 21.03.2024 г. на СЕС, относимо към изискването за реално посочване на ГПР в договор за кредит, сключен с потребител. Щом договорът за кредит е нищожен в неговата цялост поради противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е безпредметно бъдат разглеждани останалите релевирани от ответницата основания за нищожността на договора.