Решение № 4361 от 19.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4361 гр. София, 18.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20231100505328 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Т. С. Г., подадена чрез назначения й по делото особен представител адв.Т. С., срещу решение № 20079783 от 17.02.2023 г., постановено по гр.дело № 62559/2018 год. по описа на СРС, І Г.О., 161 с-в, в частта, с която е признато за установено по предявения от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „******* Б, срещу Т. С. Г., ЕГН **********, постоянен и настоящ адрес: гр.София, район“Студентски“, ул.“*******, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ, че ответната страна Т. С. Г., ЕГН **********, дължи на„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *******, сумата 846,35 лв., със законна лихва за периода от 20.11.2017 г. до изплащане на вземането- цена на доставена от дружеството топлинна енергия и нейното дялово разпределение презд периода м.05.2014 г.- м.04.2015 г., съгласно обща фактура № 0065197697/31.07.2015 г. за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр.София, ул.“*******, по аб.№ 412914, за която сума е издадена заповед от 29.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение 1 по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 81854/2017 г. на Софийски районен съд, І г.о.-161 състав, както и в частта, с която е с която е признато за установено по предявения от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „******* Б, срещу Т. С. Г., ЕГН **********, постоянен и настоящ адрес: гр.София, район“Студентски“, ул.“*******, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, че ответната страна Т. С. Г., ЕГН **********, дължи на„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *******,сумата 182,49 лв.- мораторна лихва за периода 16.09.2015 г.-09.11.2017 г. върху главницата, за която сума е издадена заповед от 29.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 81854/2017 г. на Софийски районен съд, І г.о.-161 състав. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата.

Въззиваемата страна -ищец „Топлофикация София“-ЕАД, гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.Й. Г. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ответника като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

Третото лице- помагач на страната на ищеца- „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по подадената въззивна жалба.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца срещу ответницата установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта в която същите са уважени. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на 2 чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на установителните искове са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответника топлоенергия.

Въззивният състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията, предявени с исковите претенции, за които исковете са уважени, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В обжалваното съдебно решение са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор.

Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Обжалваното съдебно решение е обосновано. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Противно на изложеното във въззивната жалба, в процесния случай безспорно установено е обстоятелството, относно съществуването на валидно договорно правоотношение между страните за продажба на топлинна енергия.

Според действалата през периода разпоредба на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /в ред. преди изм. ДВ бр.54/12г./, потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване. В случая, не е имало оспорване на обстоятелството, че ответницата е собственик на процесния топлоснабден недвижим имот, както и че сградата - етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, т.е без съмнение същия е имал качеството потребител на топлинна енергия за процесния период по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ и е страна по договорното правоотношение с ищеца за продажба на топлинна енергия. Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР, като писмена форма на договора не е предвидена. Т.е по силата на закона /чл.150 от ЗЕ/ между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово 3 топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл.150, ал.3 ЗЕ. Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че между страните е възникнало договорно правоотношение по продажба на топлинна енергия за битови нужди. В тази връзка съдът приема за изцяло неоснователни основните доводи изложени в жалбата, в тази насока. От друга страна една част от доводите изложени за първи път от ответницата, чрез назначения й по делото особен представител във въззивната жалба, не следва да бъдат разглеждани, като преклудирани. Същите не попадат в изключението- хипотезата на чл.266, ал.2 от ГПК. Ето защо в съответствие именно с процесуалните правила установени от ГПК, въззивният съд не следва да разгледа в процесния случай въведените нови факти във въззивната жалба по делото, като преклудирани.

По изложените съображения и с оглед на приетите по делото доказателства пред първата съдебна инстанция настоящият въззивен състав намира, че при установеното облигационно правоотношение между страните и при съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, правилно СРС е приел, че предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта в която същите са уважени са основателни до размерите и за периодите, посочени в диспозитива на обжалваното решение.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.

По отношение на разноските за въззивното производство.

С оглед изхода на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. В процесния случай, с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна- ищец съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна - ищец, съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на чл.78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен 4 по реда на чл.37 от ЗПП. И тъй като чл.37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата. Съгласно чл.25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Настоящият въззивен състав, като съобрази изключително ниската степен на фактическа и правна сложност на делото и законовата възможност то да е под минималния размер по чл.25а, ал.2 от Наредбата за заплащането на правната помощ /приложим по аналогия/, го определя в размер на сумата от 25,00 лв. На въззиваемата страна-ищец на основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да се присъдят направени разноски за въззивната инстанция в размер на сумата от 400 лв., представляваща депозит за назначения особен представител на ответницата Т. С. Г..

На следващо място, съдът приема, че на основание чл.77 от ГПК, ответницата следва да бъде осъдена да заплати по сметка на СГС, сумата от 50,00 лв.- дължима държавна такса по подадената от нея въззивна жалба.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20079783 от 17.02.2023 г., постановено по гр.дело № 62559/2018 год. по описа на СРС, І Г.О., 161 с-в, в обжалваната част.

ОСЪЖДА Т. С. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.София, район“Студентски“, ул.“*******, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“******* Б, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 425 лв. / четиристотин двадесет и пет лева/ представляваща направените пред въззивната инстанция разноски.

ОСЪЖДА Т. С. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.София, район“Студентски“, ул.“*******, да заплати по сметка на Софийски градски съд, на основание чл.77 от ГПК, сумата от 50,00 лв./ петдесет лева/, представляваща дължима държавна такса по подадената въззивна жалба.