Решение № 15513 от 13.08.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15513 гр. София, 13.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МИХАЕЛА КАСАБОВАХРАНОВА при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА

Гражданско дело № 20241110162195 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба на В. С. С. срещу „....“ АД, с която са предявени искове с правно основание л. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, сключен от разстояние № 680688/25.03.2024 г., при условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата от процесния договор, предвиждаща заплащането от страна на потребителя на неустойка при непредоставяне на обезпечение по договора.

В исковата молба се твърди, че на 25.03.2024г. сключил с ответника договор за потребителски кредит от разстояние № 680688, по силата на който на ищеца е предоставена в заем сума в размер на 350 лева за срок от 30 дни, при годишен лихвен процент в размер на 36% и годишен процент на разходите в размер на 42,58%, а общата сума, която следвало да върне възлизала на 360,50 лева. В чл. 17 от договора било уговорено, че договорът за заем следва да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в Общите условия относно доход, или с банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 27 от договора било уговорено, че в случай на неизпълнение на задължението по чл. 17 от договора, потребителят дължал неустойка в размер на 0,9% на ден от стойността на усвоения кредит. На ищеца била начислена неустойка в размер на 99 лева, като общата сума, която платил за погасяване на кредита, била в размер на 450 лева. Ищецът твърди, че договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, тъй като не бил коректно посочен годишния процент на разходите по кредита (ГПР). Намира, че посочването на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68Д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. В нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 4 ЗПК ответното дружество не било включило неустойката за непредоставяне на обезпечение в ГПР, тъй като същата неустойка по своята същност представлявала „скрита печалба“ за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично. При включването на процесната неустойка към годишния процент на разходите, щяла да се получи стойност, която 1 многократно надхвърля посочения в договора процент. Посоченото обстоятелство се сочи да е самостоятелно основание за недействителност на договора. Ищецът излага съображения относно нищожността на клаузата на чл. 27 от договора, регламентираща задължението на потребителя да заплати неустойка при непредоставяне на обезпечение. Изискването за осигуряване на две физически лица поръчители в тридневен срок от сключване на договора, които да отговарят на всички предвидени в Общите условия изисквания било изначално невъзможно, което водело до нищожност на клаузата на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД. Сочи, че в глава четвърта на ЗПК било предвидено задължение за кредитора да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже да сключи такъв. Намира, че уговорената в чл. 27 от договора неустойка била за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди, поради което същата накърнявала добрите нрави. С посочената клауза се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение; посочената неустойка обезпечавала вредите от това, че вземането няма да бъде събрано от длъжника в срок, каквато била и функцията на мораторната лихва. Непредоставянето на исканите обезпечения по силата на чл. 71 ЗЗД било основание да се иска незабавно изпълнение на цялото задължение, но не и да се иска неустойка. Поддържа недействителност на договора и на основание чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва противоречала на добрите нрави. При тези съображения отправя искане съдът да уважи предявения иск за прогласяване нищожност на договора за потребителски кредит, евентуално – на разпоредбата от договора, предвиждаща предоставянето на обезпечение. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът „....“ АД е подал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Не оспорва сключването на процесния договор за кредит с твърдяното от ищеца съдържание.

Излага подробни съображения относно действителността на договора за кредит, респективно за начина на неговото сключване, като ищецът информирано се съгласил с клаузите по договора. Не оспорва наличието на клауза по чл. 20, предвиждаща начисляване на неустойка при неизпълнение на договорни задължения от страна на ищеца. Кредиторът не бил длъжен обаче да я претендира. Оспорва клаузата за неустойка за непредоставяне на обезпечение да е нищожна, като поддържа съща да е валидна и за нея да се прилагат правилата на ЗЗД, а не на ЗПК. Твърди, че при определяне на ГПР по кредита се включвали следните разходи: размер на отпуснатата главница, договорената лихва и срокът на договора при допускане. Сочи, че не е налице изначална невъзможност да се осигури лице – поръчител в договорения срок, което лице да отговаря на посочените изисквания, наред с това доколкото ищецът е бил запознат предварително с тези условия не е бил длъжен да го сключи. По изложените съображения моли съда да отхвърли предявените при условията на евентуалност искове. Претендира разноски.

Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Безспорно между страните, а това се установява и от представените по делото доказателства е, че между страните е сключен договор за потребителски кредит от разстояние с между страните е сключен за Договор за потребителски кредит № 680688/25.03.2024 г. със соченото от ищеца съдържание, както и че при изчисляване на ГПР по процесния договор не е включен разходът за неустойка.

От приетия по делото Договор за потребителски кредит № 680688/25.03.2024 г се установява, че общият размер на кредита е 350 лв., представляващ максималният размер на главницата, която може да бъде усвоена по време на действие на кредита.

Посочено е, че размерът на първия транш по кредитната линия е 350 лева, както и че условие за усвояване на всеки следващ транш е пълното погасяване на задълженията 2 по предходните траншове; подаване на заявление за кредит, одобрение от кредитора и сключване на Анекс към договора за кредит. Уговорено е, че лихвеният процент по кредита е 36 %, при ГПР 42,58 %. Общо дължимата сума е посочена в размер на 360,50 лв. със срок на погасяване на първи транш- 30 дни. Съгласно чл. 1, ал. 11 кредитът е отпуснат с обезпечение- поръчител или банкова гаранция.

В чл. 17, ал. 1 от договора е посочено, че в случай, че страните са договорили обезпечение, потребителят следва в срок до 3 дни от подписването на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора /включващи главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други/ в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения.

Съгласно чл. 19, ал. 2 от договора третото лице-поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобряват от кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора.

Съгласно чл. 29 от договора е уговорено, че в случай, че потребителят не изпълни условието по чл. 17, кредиторът начислява неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума, на ден, докато обезпечение не се предостави, като неустойката се плаща заедно с вноските по кредита. Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по чл. 19 причинява на кредитора вреди в размера на договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение. Страните се съгласяват в случай на настъпване на дължимостта на неустойката потребителят да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска, като неустойката се дължи само за периода, през който потребителят не е осигурил договореното обезпечение. В този смисъл ако потребителят осигури обезпечение, макар и след изтичането на срока по чл. 19, неустойка не се дължи от момента на осигуряване на обезпечението. Ако след предоставяне на обезпечението, неговото действие бъде прекратено, независимо по какви причини, отново настъпва неизпълнение по чл. 19, като потребителят дължи неустойка, считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено.

От чл. 12 от публикуваните на интернет страницата на ответника Общи условия се установява, че преди сключване на договора за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация в това число информация, получена от потребителя, и ако счете за необходимо извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. Кредиторът може да извършва проверки в Национален осигурителен институт, държавните регистри, кредитните учреждения, при телефонните оператори и др. Съгласно чл. 13 и чл. 14 от ОУ при оценка на кредитоспособността кредиторът взима предвид и предложеното от потребителя обезпечение по кредита, като за да повиши кредитоспособността си и с това да повиши вероятността кредитът да бъде одобрен потребителят може да предложи едно от следните обезпечения- физическо лице – поръчител или банкова гаранция.

По делото е представен и погасителен план, в който са посочени дължимите вноски за главница, лихва и неустойка.

Видно от договора уговореният между страните ГЛП е в размер на 36 %, при ГПР 3

– 42,58 %, като общата сума дължима от потребителя , изчислена към момента на кредита възлиза на 360,50 лв. Видно от приложения погасителен план общо дължимата сума по кредита (главница, лихва и неустойка), когато не е осигурена гаранция/поръчител (хипотезата на чл. 25, ал 5 от ОУ) е 455 лв., като дължимата неустойка възлиза на 94, 50 лв.

Кредитът е усвоен на 25.03.2023 г., видно от приложения разходен касов ордер, а на 29.03.2023 г. съгласно приложен приходен касов ордер ищецът е възстановил сумата от 455 лв.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Предявени са обективно съединени при условията на евентуалност установителен иск с правно основание по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално чл. 19, ал. 4 ЗПК.

В доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на договорно правоотношение със соченото в исковата молба съдържание, както и че клаузи от договора противоречат на закона, респективно заобикалят закона.

В доказателствена тежест на ответника е да докаже, че при сключване на договора са спазени изискванията на ЗПК, както и че клаузи от договора не нарушават добрите нрави.

Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал.