Решение № 222 от 02.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 222 гр. Пловдив, 02.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Габриел Р. Русев при участието на секретаря Катя Ж. Чокоевска като разгледа докладваното от Габриел Р. Русев Административно наказателно дело № 20255330206816 по описа за 2025 година Производството по делото се разглежда за втори път от Районен съд – Пловдив, след постановено Решение № 10651/ 27.11.2025г. по КАНД № 1949/ 2025г. на Административен съд – Пловдив, с което е отменено Решение № 885/ 04.07.2025г. постановено по АНД № 4632/ 2025г. на РС – Пловдив и делото е върнато за разглеждане от друг състав на съда.

Производството е по реда на чл. 59 и сл. ЗАНН и е образувано по подадена жалба от Г. И. Т., против наказателно постановление № 24-1030005106 от 11.07.2024г., издадено от Началник група в ОД на МВР- Пловдив, сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР- Пловдив, с което на основание чл.183 ал.7 от ЗДвП, му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 300.00 лева, както и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 1 месец, за извършено нарушение на чл.6 т. 1 от ЗДвП. В жалбата си сочи, че наказателното постановление било неправилно и незаконосъобразно. Моли съда да отмени наказателното постановление.

Въззиваемата страна в становището си оспорва подадената жалба.

Намира същата за неоснователна. Не били допуснати съществени процесуални нарушения. Фактическата обстановка била изяснена. Доказало се извършването на нарушението. Излага подробни съображения за 1 неоснователност на подадената жалба. Моли съда да остави без уважение подадената жалба и да потвърди наказателното постановление. Прави възражение за прекомерност на адвокатски хонорар.

В открито съдебно заседание, жалбоподателят се представлява от адв. К., който поддържа жалбата.

В открито съдебно заседание, въззиваемата страна не изпраща представител.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и становището на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против акт подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

В АУАН и издаденото наказателно постановление е приета за установено следната фактическа обстановка- на 05.06.2024г. около 11.45 часа в гр. Пловдив, на бул. Васил Априлов срещу номер 166 посока юг, жалбоподателят, като водач управлява лек автомобил Дачия Докер, с рег.№ *****, собственост на А. Д. Я., като навлиза и се движи след забраняващ пътен знак В2 поставен на преносима стойка при въведена временна организация на движението. Нарушен е чл.6 т.1 от ЗДвП.

От показанията на свид. Й. К. актосъставител се установява, че след проверка било установено, че нарушителят нарушил забранителен знак.Съдът намира, че е налице съществено противоречие в показанията на свидетеля, тъй като първо посочва, че не си спомня, после че става дума за нарушение на пътен знак. Съдът не дава вяра на показанията на свидетеля. Това е така, тъй като показанията му са нелогични, непоследователни, вътрешно противоречиви и заинтересовани от изхода на делото. По своя доказателствен ефект и стойност, така обсъдените и оценени с кредит на недоверие посочени гласни доказателства не са пряко относими към изпълнителното деяние на процесното нарушение и неговото авторство. Не описват с детайли контатирана в АУАН и НП, фактическа обстановка по делото. На следващо място, показанията на актосъставителя свид. К. са изцяло опровергани от 2 показанията на свид. С. и свид. П., както и от събраните писмени доказателствени средства- писмо от Общинско предприятие „Организация и контрол на транспорта“ към Община Пловдив, заповед 230А – 3231/ 14.12.2023г. на Община Пловдив, протокол за приемане на временна организация и безопасност на движението от 10.01.2024г. Ето защо, съдът приема свидетелските показанията за недостоверни.

От показанията на свид. С. (стр. 23 и сл.) и свид. П. (стр.23 гръб и сл. )се установява, че на процесната дата и място – в гр. Пловдив на 05.06.2024г. на бул. Васил Априлов не е била въведена временна организация на движението, още по – малко е бил поставен забранителен знак В 2 – „Знак забраняващ навлизането в улицата аз не видях да има. Също да добавя, че нямаше знаци, които да указват алтернативен маршрут“ (свид. С., стр. 23 гръб), …“Знак нямаше.След като вече започнаха да глобяват, поставиха знака“ (свид. П., стр. 24). Показанията им са логични, последователни, кореспондиращи изцяло помежду си, както и с писмо от Общинско предприятие „Организация и контрол на транспорта“ към Община Пловдив, от което не се установява да са били поставени знаци, поради което се приемат от съда с доверие.

О т писмо от Общинско предприятие „Организация и контрол на транспорта“ към Община Пловдив не се установява да са били поставени знаци, което изцяло кореспондира с показанията на свид. С. и свид. П..

Следва да бъде отбелязано, че издаването на заповед и протокол за въвеждане на временна организация на движението от Община Пловдив, не означава, че действително това е сторено в обективната външна действителност, още по – малко, че на процесното място е бил поставен знак В 2. Напротив, по делото е установено точно обратното, поради което заповед 230А – 3231/ 14.12.2023г. на Община Пловдив, протокол за приемане на временна организация и безопасност на движението от 10.01.2024г не се приемат от съда с доверие.

Обстоятелствата, посочени в приетите по делото писмени доказателствени средства се ценят с правна преценка за достоверност, като настоящият състав изцяло кредитира и писмените доказателства, приложени в АНП, приобщени по реда на чл. 283 от НПК, вр. чл. 84 от ЗАНН и чл. 284 от НПК, вр. чл. 84 от ЗАНН, като същите се цениха изцяло по съдържанието си спрямо възпроизведените в тях факти.

3

Съдът, като взе предвид така установената фактическа обстановка, намира за установено от правна страна следното:

Подадената жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от надлежно и активнолегитимирана страна, в преклузивния срок по чл.59 ал.2 от ЗАНН, срещу подлежащ на съдебно обжалване акт, предвид което е породила присъщия си суспензивен спиращ изпълнението и деволутативен сезиращ съда ефект, и следва да бъде разгледана по същество.

Налице са основания за отмяна на издаденото наказателно постановление като незаконосъобразно и недоказано, и поради нарушения на материалния и процесуалния закон.

Съгласно чл.6 т.1 от ЗДвП участниците в движението съобразяват своето поведение със сигналите на длъжностните лица, упълномощени да регулират или да контролират движението по пътищата, както и със светлинните сигнали, с пътните знаци и с пътната маркировка.

На първо място, от събраните по делото доказателства не се доказа по несъмнен и категоричен начин, жалбоподателят да е извършил вмененото му нарушение. Актосъставителят в съдебно заседание с голяма доза колебание и след предявяване на АУАН не можа да установи констатациите посочени в АУАН и последвалото го НП. От показанията на свид. С. и свид. П. и писмо от Общинско предприятие „Организация и контрол на транспорта“ към Община Пловдив не се установява да са били поставени знаци на инкриминираната дата и място – в гр. Пловдив, на 05.06.2024г. на бул Васил Априлов. Напротив, установява се точно обратното, че на процесната дата и място, не е била действително въведена временна организация на движението и не е бил поставен забранителен знак В 2. Ето защо, посочената в АУАН и НП фактическа обстановка не се установява по категоричен и несъмнен начин от събраните по делото доказателства.

Напротив, презумптивната доказателствена сила за съставения АУАН, предвидена в разпоредбата на чл.189 ал.2 от ЗДвП, е опровергана и оборена.

Отделно от това, настоящият съдебен състав намира, че при провеждане на цялата административно- наказателна процедура по ангражиране на административна отговорност, повдигане на административно обвинение и налагане на административно наказание са допуснати съществени нарушения 4 на процесуалните правила, които водят до ограничаване и нарушаване на гарантираното от закона право на защита на нарушителя и водят до невъзможност нарушителя да разбере в точно какво административно нарушение е обвинен.

Съгласно чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН сред задължителните реквизити на АУАН и наказателното постановление са описание на фактическите признаци на нарушението и посочване на нарушените правни норми, а конкретно за НП (като властнически санкционен акт) и на санкционната норма, въз основа на която се налага наказанието. Същевременно е безспорно, както в теорията, така и в съдебната практика, че АУАН е акта в административнонаказателното производство, аналогичен на обвинителния акт в наказателния процес, който определя предмета на доказване по делото. АУАН очертава нарушението, с неговите съставомерни фактически признаци от обективна и субективна страна, връзката между инкриминираното деяние и лицето, сочено като нарушител и надлежната правна квалификация. Срещу тези факти и право нарушителят следва да се брани, като гарантирането в максимална степен на правото му на защита изисква той да бъде запознат с тях още от началото на административно-наказателения процес, т.е. от момента на съставяне и предявяване на АУАН (по аргумент от чл. 42, т.4 и т.5 ЗАНН, вр. чл. 40, ал.1 ЗАНН, вр. чл. 43, ал.1). В този смисъл са и задължителните указания на имащото базисно значение за наказателния процес Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на ВКС, в което е прието, че сред задължителното съдържание на обвинителния акт е пълното, точно и ясно посочване на всички съставомерни фактически обстоятелства и на правната квалификация. Пороците при словесната или юридическа формулировка, водещи до неяснота в описанието на фактическите и/или правните рамки на повдигнатото обвинение са винаги съществени и непоправимо накърняват правото на защита на наказаното лице. Доколкото с АУАН реално се повдига и предявява административното обвинение, гореизложените стандарти от практиката на ОСНК на ВКС, следва на основание 84 ЗАНН да бъдат съотнесени и към неговото съдържание.

Наказателното постановление от своя страна е властническия правораздавателен акт, издаден от компетентен орган, с който дееца бива санкциониран за извършеното административно нарушение. То се явява аналога в административно наказателния процес на присъдата от общото 5 наказателно производство. От тази му същност следва, че към неговата форма и съдържание следва да се поставят същите завишени изисквания, както към АУАН. В този изричен смисъл са и задължителните разрешения на основополагащото ППВС 1/1953, съгласно което всеки правораздавателен акт, с който се ангажира отговорността на даден правен субект следва задължително да съдържа пълно, точно и ясно изложение на всички съставомерни фактически положения, които се приемат за установени, както и приложимите към тях правни норми. От гореизложеното следва, че за да бъде законосъобразно ангажирана отговорността на дееца следва да е налице пълно съответствие между сочените в АУАН и НП факти, правната квалификация, под която те са подведени от контролните органи и приложената санкционна норма. Всяко разминаване между предявените на дееца факти и приложените нормативни разпоредби, освен че представлява неправилно приложение на материалния закон, неминуемо води и до съществено ограничаване правото на защита на санкционирано лице, доколкото то се поставя в невъзможност да разбере какви точно са правните рамки на нарушението, за което е санкционирано- тези които следват от надлежно предявените факти или тези, които следват от приложените от наказващия орган правни норми. По аргумент за обратното при неправилна квалификация на изложените в АУАН и НП факти и/или неправилно определена санкционна норма наказателното постановление следва безусловно да се отмени.

Посочването в АУАН и НП на неправилна правна квалификация и/или санкционна норма представлява порок в дейността на контролните органи, който няма как да бъде саниран на етап съдебно следствие, доколкото се касае не за доказателствен дефицит, а за ненадлежно предявено обвинение, като този порок не е от естество да бъде отстранен чрез събиране на допълнителни доказателства. Следва да се отбележи и, че за съда не съществува процесуална възможност за първи път да издири и да приложи сам коректната материално правна или санкционна норма, ако те не са надлежно очертани или са погрешно посочени в АУАН и НП. Да се процедира по обратен начин означава деецът да бъде поставен в положение да разбере кои са правните норми, които е нарушил и явяващи се основание за ангажиране на отговорността му, едва след като наказанието вече реално му е наложено, което е изцяло несъвместимо с правото му на защита. Не на последно място следва да се посочи, че ако съдът служебно издири и накаже дееца за релевантните 6 материално правна и санкционна норма, без те да са надлежно индивидуализирани в АУАН и НП, то същият би влезнал в непреодолимо противоречие с контролно- отменителните си правомощия в производството по чл. 63 ЗАНН и напрактика недопустимо би иззел и встъпил в правомощията на наказващия орган. В тази връзка следва да се отбележи, че чл. 53, ал.2 ЗАНН допуска издаване на НП и ако при съставяне на АУАН са допуснати нарушения на процесуалните правила, които обаче не са ограничили съществено процесуалните права на наказваното лице. В случая обаче констатираните пороци в съдържанието се отнасят както до АУАН, така и до НП, поради което и чл. 53, ал.2 ЗАНН е неприложим. Ако се допусне тълкуване, според което съдът може сам, за първи път със своя акт да установява съставомерните фактически положения и правни норми, които до този момент не са надлежно предявени на дееца, то напрактика би се достигнало до заобикаляне и елиминиране на цялата уредена в ЗАНН процедура по повдигане, предявяване и защита по административното обвинение.