Решение № 138 от 16.02.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 138 гр. Стара Загора, 16.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря Пламена Цв. Димитрова като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20255530102429 по описа за 2025 година

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.22 ЗПК и чл.26, ал.1 ЗЗД за обявяване недействителността на договор за паричен заем №*** от ***г. и договор за предоставяне на гаранция от ***г. С тези искове, в условията на евентуалност са съединени установителни искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.143, ал.1 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата по чл.4 от договор за паричен заем №***/***г. и клаузата на чл.3 от договор за предоставяне на гаранция от ***г.

Ищецът Ю. Р. Б. твърди, че на ***г. сключил с първия ответник договор за паричен заем №***, по силата на който получил в собственост сумата от 1200,00 лв., при годишен лихвен процент от 42.00% и ГПР в размер на 49.75%. Страните уговорили, че заемателят ще погаси кредита на 21 седмични вноски. Съгласно чл. 4 от договора за заем, заемателят се задължавал в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора да представи на заемодателя едно от трите обезпечения подробно описани в три точки. Неясно обаче защо от същата дата към договора се появявал договор за предоставяне на гаранция от същата дата сключен между ищеца и втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД със седалище и адрес на управление абсолютно идентично с това на кредитора по сключения договор за заем №***. Съгласно чл.3, т.1 от нарочно създадения „Договор за предоставяне на гаранция“ - Потребителят по чл.3 дължал възнаграждение за поръчител в размер на 1300,00 лв., платими разсрочено на вноски. Вноските били дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по процесния Договор за паричен заем №***. Ищецът бил потребител по смисъла на пар.13, т,1 от ДР на ЗЗП, тъй като той усвоил кредита за лични, нетърговски нужди. Поради потребителското му качество, процесният договор попадал в приложното 1 поле на ЗЗП и ЗПК. Ищецът изцяло усвоил кредитния ресурс, но на основание чл. 23 ЗПК не дължал изпълнение на вземанията за възнаграждение за гаранта и за договорна лихва, тъй като те намирали своето основание в нищожната кредитна сделка. Процесният договор бил нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорната лихва, която не породила валидни правни последици на основание - противоречие с добрите нрави /чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД/, на основание чл.21 ЗПК, във вр. с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и на основание - неравноправност, което довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не изпълнил и изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Договорът за потребителски кредит не породил валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, тъй като в съдържанието на договора не бил включен размерът на лихвения процент на ден и не били разписани правата на потребителя по чл.29, ал.4 и ал.6 ЗПК. Договорът се явявал нищожен освен като сключен в нарушение на изискванията на разпоредбата на чл.11, т.9 ЗПК и при неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, във вр. с чл.10, ал.1, във вр. с чл.19, ал.1 и ал.2, във вр. с чл.21 и с чл.22 от ЗПК, разписаният в договорът ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не била включена скритата под формата на възнаграждение за гаранта - договорна лихва. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи действителната обща сума за плащане. По силата на чл.22, във вр. с чл.21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на договора за потребителски кредит водело до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължал връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължал лихва и други разходи по заема. Клаузата за възнаградителна лихва била нищожна на три основания: с договорения лихвен процент в размер на 42.00% се нарушавали добрите нрави; нарушавали се и изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, както и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя. Съдебната практика приемала, че при формиране на размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не бил установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да можела да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. При необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. Към датата на сключване на договора за кредит и размерът на законната лихва се определял според ПМС № 426 на МС от 8.12.2014г. като сбор от основния лихвен процент на БНБ за периода плюс пункта. След справка на страницата на БНБ се установявало, че към датата на сключване на процесния договор 2 основният лихвен процент бил 0,00%, т.е. размерът на законната лихва бил 10,00%.

Трикратният размер на законната лихва възлизал на 30,00%, а двукратният - 20,00%. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 42.00% годишно, към която следвало да се добави скритата лихва уговорена по нарочно създадения Договор за предоставяне на гаранция, надхвърлял повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 42.00% не отговарял на действително приложения в заемното правоотношение лихвен процент, тъй като нарочно създаденото договорено възнаграждение за поръчителство представлявало добавък към договорната лихва - скрита лихва и в нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, кредиторът не оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс.

Вземането по договор за предоставяне на гаранция към договора за предоставяне на потребителски кредит нямало характера на реално дължимо възнаграждение за обезпечаване на кредита, тъй като макар и да било именувано така, това вземане изначало било уговорено без да притежава присъщите на реално обезпечение и характеризиращите го като такова обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го именувал „възнаграждение за гарант“, за да преодолее ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК тъй като съгласно чл.19, ал.3, т.1 ЗПК разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си гарантирал, че щял да получи това вземане срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчител кумулативно с реалните обезпечения. Вземането било допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което то съставлявало печалба за търговеца — скрита под формата на възнаграждение за предоставяне на гаранция. В този смисъл била и съдебната практика, която приемала, че когато търговецът създавал предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променял наименованието на престацията и я именувал като „възнаграждение за гарант“, вместо да разкриел действителната й икономическа и правна характеристика на лихва, тази облага съставлявала печалба за него и като такава следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва. С договорния лихвен процент в размер на 42.00%, към който се кумулирало вземането за възнаграждение за Гарант, представляващо скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатявал се нарушавали правилата на чл.11, ал.2, т.9 ЗПК, понеже кредиторът не изпълнил задължението си да посочи в потребителския контракт действителния лихвен процент, прилаган в отношенията между страните. За да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл.19, ал.4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не можели да отговорят: осигуряване на гаранция за обезпечаване изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия или предоставянето на реални обезпечения. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнението на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не можели да удовлетворят, те включили в договора за потребителски кредит 3 санкции - заплащането на неустойка. Клаузите в договорите предвиждащи такива неустойки обаче били разпознати от трайно наложилата се съдебна практика и обявени за неравноправни. За да избегнат това разпознаване след 2020г. някои от финансовите институции оставили в договорите създадените предпоставки за неизпълнението на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не можели да удовлетворят, но трансформирали и прикрили неустойката като тя изчезнала от потребителския контракт и се появила в нарочно създаден Договор за предоставяне на гаранция сключен с очевидно паралелно юридическо лице, което се явявало - „гарант“. На практика, обаче, отново потребителите били задължени от по-силната икономически страна по заемния контракт да сключват неизгодни и допълнително икономически обременяващи за тях клаузи като изпълнят поставеното им задължение както било по чл.4, т.3 и така да дължали трансформирана неустойка по чл.3 от сключения Договор за гаранция. Според чл.3, т.1 от договора за предоставяне на гаранция, трансформираната неустойка обаче останала от преди трансформацията и пак си стояла включена в погасителния план, който пък бил неразделна част от сключения със заемодателя Договор за паричен заем. Чрез тази порочна практика финансовите институции правели опит отново да си осигурят допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва. На плоскостта на настоящия случай трансформираната неустойка във възнаграждение на гаранта за неизпълнението на задължението за осигуряване на обезпечение била загубила присъщата на неустойката обезпечителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора щели да настъпят евентуално при възникнала неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които били учредили лично обезпечение. Преценката за обоснования размер на трансформираната неустойка следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди тъй като съгласно чл.92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезпечение за вреди от неизпълнението. Максимално тежките вреди, които един кредитор можел да претърпи, били от виновното пълно неизпълнение.

Чл.33 от ЗПК предвиждал, че при забавено изпълнение на задълженията по договор за потребителски кредит размерът на обезщетението било законната лихва върху непогасената част от дълга. Предвидената трансформирана неустойка за възнаграждение на гаранта в размер на 1300,00 лв. излизала извън присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя била в прекомерен размер спрямо получената заемна сума и не зависела от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не търсил обезпечение на вземането си по договор за кредит тъй като обезщетението не служело за обезпечаване на неизпълнение на задължението за погасяването на главница, а за неизпълнено условие за отпускане на кредит. В договора били създадени препятствия пред потребителя да изпълни изискванията за осигуряване на обезпечение, за да възникнат условия кредиторът да начисли допълнително оскъпяване под скритата форма на „възнаграждение на Гаранта“.