Решение № 24 от 19.01.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 24 гр. София, 19.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: С.на К.ова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева при участието на секретаря Нели Й. Първанова като разгледа докладваното от Гълъбина Генчева Касационно гражданско дело № 20248002103679 по описа за 2024 година

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Д. А., А. А. К., М. П. К. и А. П. К. срещу решение № 436 от 13.05.2024 г. по в. гр. д. № 416/2024 г. на Бургаския окръжен съд.

Жалбоподателите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения, противоречие с материалния закон и необоснованост.

Поддържат становището си, че спорната тераса има характер на обща част на сградата и затова като етажни собственици имат основание да я ползват по предназначение за осигуряване на достъп до собствения им магазин.

Ответникът в производството „Братя Блецови“ ООД оспорва жалбата. Счита, че решението на въззивния съд е правилно. Излага подробни съображения в подкрепа на становището си.

С определение № 3089 от 17.06.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1 ГПК по следния въпрос:

Длъжен ли е въззивният съд, извършвайки самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди всеки един от въведените в производството фактически и правни доводи на страните и ясно да изложи мотиви по приемането или отхвърлянето им, съобразявайки възприетото от първоинстанционния съд в решението му, а така също трябва ли съдът да формира 1 вътрешното си убеждение, съобразявайки всички доказателства в производството, както и правилата на формалната логика, опита и научното знание;

По поставения въпрос настоящият състав приема следното:

В решение № 43 от 4.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2597/2021 г., IV г. о., се приема следното:

Въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои собствени фактически и правни изводи по делото, като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, посочи кои факти, предопределящи крайния изход на спора, намира за доказани и кои - за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото.

В този смисъл са и множество други решения на ВКС, които формират последователна практика по този въпрос. Тази практика следва да намери приложение и по настоящото дело.

По съществото на касационната жалба:

С обжалваното решение № 436 от 13.05.2024 г. по в. гр. д. № 416/2024 г. на Бургаския окръжен съд е отменено решение № 15 от 23.01.2024 г. по гр. д. № 979/2022 г. на Карнобатския районен съд и е уважен предявеният иск по чл.109 ЗС – ответниците Т. Д. А., А. А. К., М. П. К. и А. П. К. са осъдени да преустановят действията, с които пречат на ищеца „Братя Блецови“ ООД да упражнява в пълен обем правото си на собственост върху самостоятелен търговски обект – Кафе еспресо (понастоящем магазин за хранителни стоки), разположен в североизточната част на търговска сграда – бивши хали в [населено място], област Б., [улица], построена в УПИ [№] в кв. 200, при граници на самостоятелния обект: изток – външен зид откъм [улица], запад – външен зид, север – външен зид, юг – търговски обект на ЕТ „П. К.“ и Т. А., по-конкретно върху принадлежащата към него покрита тераса, намираща се в източната част, със застроена площ от 50 кв. м., като преустановят използването на терасата за преминаване през нея до източен вход на собствения им самостоятелен търговски обект: склад и магазин, разположен в търговска сграда – бивши хали в [населено място], при граници: изток – тераса лятна градина, запад – ресторант механа, север – Кафе еспресо и юг – [улица].

Въззивният съд е приел, че търговските обекти на ищеца и на ответниците се намират в една обща сграда, бивши Хали на [населено място]. Прието е, че спорът по делото се свежда до това дали процесната тераса е обща част на сградата в режим на етажна собственост, или 2 тази тераса принадлежи само на ищеца.

Съдът се е позовал на практика на ВКС, според която моментът на възникване на етажната собственост е меродавният момент, към който се преценява статутът на обекта: дали той е самостоятелен обект в сградата – етажна собственост, или е обща част на тази сграда, поради предназначението му да служи за задоволяване на общи нужди на етажните собственици, с оглед строителните книжа или след извършено преди възникване на етажната собственост от едноличния собственик на сградата преустройство. Релевантно е предназначението, което единственият собственик (тоест преди да възникне етажната собственост) на сградата е придал на дадена част от недвижимия имот.

Прието е, че в случая преди 05.12.2001 г. процесната сграда е имала един собственик – „АСТРА-95“ ЕООД, което е продало на Т. Д. А. (ответник по делото) и П. Н. К. (праводател на другите ответници) самостоятелен търговски обект: склад и магазин за алкохолни напитки, алкохол и пакетирани хранителни стоки. В нотариалния акт № 29/05.12.2001 г. изрично е записано, че от изток имотът граничи с тераса – лятна градина. В нотариалния акт от 25.09.2003 г., с който „АСТРА-95“ ООД е продало своята част от имота на непрекия праводател на ищеца, терасата е описана като принадлежност към продавания самостоятелен обект Кафе-еспресо. Така е и в последващите нотариални актове, включително и в нотариалния акт № 74/30.08.2013 г., от който ищецът черпи права. Видно от текста на нотариалния акт на ответниците, още към момента на прехвърляне на самостоятелния обект те са били наясно, че терасата ще се използва като лятна градина.

Логично е да има лятна градина към кафене, но не и към магазин със склад.

Според свидетеля Н., бивш съдружник в „АСТРА-95“ ООД, след като дружеството е придобило бившите хали, външните стени са преместени навътре и така се е образувала процесната тераса. Идеята била да се обособи кафене и ресторант, като на терасата имало сложени маси, които се ползвали от посетителите на кафенето. Другият обект бил закупен от А. и К., които го устроили в склад за безалкохолни напитки и алкохол. Имало период, в който едновременно се използвали кафенето и складът. От показанията на свидетеля съдът е направил извод, че процесната тераса е била предназначена от едноличния собственик за посетителите на кафенето.

Вещото лице по назначената в първата инстанция техническа експертиза е установило, че в [община] не е запазена цялата строителна документация за процесната сграда. За периода преди 05.12.2001 г. са запазени само неодобрени архитектурни проекти, по които са издадени разрешение за строеж № 96/12.08.1999 г. и разрешение за строеж № 83/06.10.2000 г.

Вещото лице е допуснало, че тези проекти касаят преустройството на сградата в два самостоятелни обекта. Проектите предвиждат изграждане на ресторант на мястото на днешния магазин със склад. Според показанията на св. Н. идеята за ресторанта не се е осъществила.

Прието е, че разрешение за строеж № 123/17.12.2001 г. и издаденият въз основа на него архитектурен проект са съставени след 05.12.2001 г., поради което от тях не може да се направи извод за функцията на процесната тераса в по-ранния момент.

При тези данни въззивният съд е приел, че процесната тераса не е имала статут на обща 3 част. Обектът на ответниците е разполагал с вход от другата страна на сградата (от юг), който е зазидан впоследствие. При изслушването си вещото лице изрично е заявило, че ответниците притежават един самостоятелен обект, който е разделен на две зони – склад и магазин. Магазинът не е обособен като самостоятелен обект. Той има функционална връзка със склада. Зазиданият вход е осигурявал достъп до всички зони в самостоятелния обект, включително магазина. Тъй като търговският обект на ответниците може да функционира и без да се използва входът откъм терасата, това изключва предназначението й на обща част, осигуряваща единствено възможен начин за достигане до обекта. Предвид установеното предназначение на терасата към 05.12.2001 г., ответниците са можели да използват само южния вход. Като са го зазидали и са започнали да използват входа откъм терасата, те са нарушили правото на собственост на ищцовото дружество. Без значение е обстоятелството, че това ползване може да е започнало веднага след продажбата, в какъвто смисъл са показанията на част от свидетелите по делото. Важно в случая е какво е било предназначението на терасата към момента на продажбата.

Прието е за неоснователно евентуалното възражение на ответниците, че са придобили по давност сервитутно право да преминават през процесната тераса. Вярно е, че сервитутно право по принцип може да бъде придобито по давност. В закона обаче се урежда, че вещни права върху чужда вещ, доколкото те са предвидени в законите, могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. За да се учреди определено сервитутно право, то трябва да е предвиден в някой нормативен акт. В българското право са уредени редица сервитутни права, но няма уредено право на преминаване през прилежаща част към самостоятелен обект в сграда. Освен това в случая не се установява ответниците да са ползвали конкретен път само за себе си и по никакъв начин не са обективирали владението си спрямо трети лица, включително ищцовото дружество.

Ето защо, дори да се приеме, че може да се придобие право на преминаване, не е доказан обективният елемент на владението.

Направен е обобщаващ извод, че в случая е налице неоснователно въздействие по смисъла на чл.109 ЗС от страна на ответниците, защото те погрешно смятат, че терасата е обща част или имат сервитутно право. Установява се сериозно засягане на обекта на ищцовото дружеството, доколкото обектът на ответниците се използва като магазин за хранителни стоки, което предполага голям поток от хора. Поради това искът по чл. 109 ЗС е основателен.

Въззивното решение е подписано с особено мнение на докладчика по делото.

Решението е неправилно.

Спорът по делото действително се състои в това дали процесната тераса е част от самостоятелен обект на ищеца – (Кафе-еспресо, понастоящем магазин за хранителни стоки), или е обща част на сградата, в която както ищецът, така и ответниците притежават самостоятелни търговски обекти.

Правилно въззивният съд е приел, че правният режим на терасата се определя от нейното предназначение към момента на възникване на етажната собственост, както и че този момент е 05.12.2001 г., когато единственият собственик на различните обекти в сградата 4

„Астра-95“ ООД е продал на ответника Т. Д. А. и на наследодателя на другите трима ответници П. Н. К., действащ като ЕТ „П. К.“, склад и магазин за алкохолни напитки, алкохол и пакетирани хранителни стоки.

Неправилен е обаче решаващият извод, че терасата е част от Кафе-еспресо, собственост на ищцовото дружество и че ответниците трябва да преустановят използването й като подход към собствения им обект – магазин, а сега – преддверие към зала за продажба на мебели.

Този извод е направен при несъблюдаване на процесуалните изисквания за формиране на волята на съда след обсъждане на всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, както и доводите и възраженията на страните.