Решение № 717 от 21.11.2023, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 717 гр. гр. Хасково, 21.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Михаела Кр. Стойчева като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20235640101451 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на Е. Л. К., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, ул.*************, чрез адв. А.Д., член на САК, личен № *************, съдебен адрес: гр.София, *************, против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление гр. София, *************, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н., съдебен адрес: гр.София, *************, адв. Г.М. член на САК, с която е предявен иск с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Ищцата твърди, че на 01.11.2022 г. сключила с ответното дружество договор № 1209509 за предоставяне на потребителски кредит, в съответствие със Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Съгласно чл. 1 от Договора, ответното дружество предоставило на ищцата сумата от 2 000 лв. Съгласно чл. 3 от договора, ищцата трябвало да върне общо сумата от 2 460 лв., която представлявала сбор от главница в размер на 2 000 лв. и лихва в размер на 460 лв., при лихвен процент 23 %.

Съгласно чл. 2 от договора, плащанията по договора трябвало да бъдат извършвани на 12 вноски съгласно Погасителния план, неразделна част от договора. Според погасителния план и според договора първото плащане трябвало да бъде извършено на 01.12.2022 г. (първа падежна дата на вноска), а последното на 27.10.2023 г. (крайна падежна дата на вноска).

Съгласно чл. 4 от Договора годишният процент на разходите по кредите бил в размер на 49.11 %, изчислен по реда на чл. 8.4 от Общите условия на ответното дружество и 1 включвал разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно чл. 5 от Договора кредитът се обезпечавал с Поръчителство, предоставено от ************* в полза на Дружеството, с одобряването от Дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не можела да се отмени нито от Кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Със сключването на договора, Кредитополучателят потвърждавал, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който да бъде одобрен от Кредитора в процедурата по кандидатстване за Кредит.

Кредитополучателят декларирал, че е запознат, че всеки одобрен от Кредитора поръчител дава еднаква възможност на Кредитополучателя да получи кредит при едни и същи търговски условия. Изложеното в чл.5 от договора било обективно невярно. След направена справка в сайта на ответното дружество се установявало, че няма как да бъде попълнен и подаден формуляр за отпускане на потребителски кредит, без да бъде дадено съгласие кредита да бъде обезпечен с поръчителство от дружество Гарант. В този смисъл нямало как да бъде сключен договор за кредит с ответното дружество, без кредитополучателят да се съгласи по договора да има Гарант, независимо какво пише в общите условия или договорите, които ответникът сключвал със своите клиенти.

Поддържа се в исковата молба, че между ищцата и ************* бил сключен договор за гаранция (поръчителство), който в чл. 1.5 предвиждал, че това е договор, сключен между Гаранта и Клиента, по силата на който Гарантът предоставя гаранция, като се задължава да обезпечи изпълнението на задълженията, произтичащи от Договора за потребителски кредит, включително и от Общите условия, които са неразделна част от този договор. Съгласно чл. 1.6. от Договора за гаранция (поръчителство) таксата/възнаграждение за гаранта била в размер от 1 900 лева, дължима от Клиента за предоставената гаранция.

Таксата за гаранция се заплащала по банкова сметка в Пощенска банка, която съгласно Общите условия на Дружеството-Кредитодател, поместени на неговата интернет страница, била сметка именно на Дружеството-Кредитодател, а не на Дружеството-Гарант. Таксата се заплащала на месечни вноски (бр. 12) с първа падежна дата 01.12.2022 г., а крайният срок за издължаване на таксата бил до 27.10.2023 г. Правело впечатление, че това били същите падежни дати като датите, посочени в Погасителния план, част от Преддоговорната информация към Договора за потребителски кредит.

Общата сума, която следвало да върне ищцата, заплащайки я на ДружествотоКредитодател, била 4 360 лева (2460 лева главница + лихви и 1900 лева такса гарант = 4 360 лева). Видно било от представените с исковата молба платежни бележки, че ищцата внесла сумата от 1667 лева към датата на подаване на исковата молба – 10.07.2023 г. Разликата между общата дължима сума (4 360 лева) и отпуснатия кредит (2 000 лева) била 2 360 лева, т.е. над 100 %.

Според ищцата, договор № 1209509 за предоставяне на потребителски кредит бил 2 недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради това, че не е посочено кои точно разходи формират ГПР. Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал "заблуждаваща търговска практика" по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както било и в настоящия случай. Така, според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислявал по специална формула, като спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.

Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречала на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставял потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно се изразявала недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлявала невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните Икономически последици от сключването на договора.

На следващо място, видно било от уговорките в договора между страните и тези в договора за /гаранция/ поръчителство, че между двата договора била налице такава тясна корелация и взаимозависимост, че сключването на акцесорния договор за предоставяне на поръчителство на практика се явявал част от сключването на договора за потребителски кредит, т. е. те следвало да се разглеждат като едно цяло /договорът за потребителски кредит не можел да бъде сключен без да е обезпечен, тъй като била налице договорна обвързаност и между кредитора и поръчителя, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението по поръчителството наред с това по основното задължение по кредита, и то на кредитодателя по негова сметка. Това, както и съотношението на дължимото по договора за 3 предоставяне на поръчителство възнаграждение и размерът на задължението, за което ищецът се съгласил да поръчителства, без да има правото на свободен избор за това, давали основание да се приеме, че договорът бил сключен в нарушение на добрите нрави и конкретно на принципите на добросъвестността, справедливостта и еквивалентността на насрещните престации. Ето защо компонентът "вноска гарант" от последващия погасителен план следвало да се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхващал от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДР от ЗПК за общ разход. В случая в процесния Договор бил посочен ГПР - 49.11, а ако се включи разходът за такса гарант 1 900 лева, и възнаградителната лихва, то този ГПР нямало да е 49.11 %. Доколкото в чл. 19, ал. 1 от ЗПК било предвидено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, то със сключването на договора за поръчителство, кредиторът предвидил възнаграждение за поръчителство, което по своята същност представлявал разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит и невключването на това възнаграждение в общите разходи по кредита представлявало заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Поради което и договорът на това основание следвало да се счита нищожен. В процесния договор било нарушено и това изискване на закона за точно и ясно посочване на ГПР и неговите компоненти, доколкото никъде не било посочено кои разходи формират ГПР. Същото непосочване представлявало нарушение на чл. 22 във вр. с чл.11 ал.1, т. 10 от ЗПК.

Освен това възнаграждението за гарант/поръчител не било включено като развод в ГПР и потребителят нямал възможност да откаже предоставянето на подобна гаранция, защото последното било задължително условие за получаване на кредита.Ищцата нямала възможност да сключи договора за кредит, без да се съгласи по договора да има поръчител, поради което възнаграждението на гаранта по договора за поръчителство трябвало да бъде включено в определянето на ГПР по кредита като разход по договор за допълнителна услуга, която била пряко свързана с договора за кредит и била задължително условие за получаването на кредита. Ищцата счита, че според константната и безпротиворечива съдебна практика, цитирана в исковата молба когато не се включи таксата Гарант в ГПР е налице неправилно посочване на ГПР, което водело до недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. В тази връзка ищецът не е могъл да избира между няколко варианта - или да предложи избрано от него физическо лице, което да обезпечени задълженията му към "Фератум България" ЕООД, или да се обърне към услугите, които предоставя Поръчителя или друго лице, което дружество да гарантира изпълнението на Договора за кредит. Не по своя собствена преценка ищцата решила да сключи договор за гаранция с Поръчителя, като дружеството бъде гарант за изпълнение на задълженията по процесния договор за кредит. Следователно, сключване на договор за поръчителство било задължително условие при отпускане на кредита.

Самият договор за поръчителство също бил нищожен. Законодателят уреждал 4 договора за поръчителство като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице поръчител била лишена от правно основание. В правната теория основанието на една сделка се схващало като типичната и непосредствената правна цел, която се преследва с предоставяне на имуществена облага. Съществуването на основание се извеждало от вида и съдържанието на сделката. Типичната и непосредствена цел, която преследват страните по процесния договор за предоставяне на поръчителство била да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя.

Разпечатката съдържа 20 от 86 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0005ed21-abbe-4e6c-abe0-46169ab37b91