Определение № 241 от 23.06.2025, Окръжен съд - Кърджали

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 241 гр. Кърджали, 23.06.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, I. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова

Членове:

Мария К. Дановска

Васка Д. Халачева като разгледа докладваното от Васка Д. Халачева Въззивно частно гражданско дело № 20255100500129 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производство е с правно основание чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, депозирана чрез процесуален представител от „С.К.“ ООД, насочена против Определение № 67/17.03.2025 г., постановено по гр.д. № 166/2024 г. по описа на Районен съд-К., с което искането му по чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение, в частта му за разноските, е оставено без уважение.

В частната жалба са изложени съображения, че ищецът не бил от категорията материално затруднени лица, имащи право на правна помощ по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв, а било и невъзможно да се установи дали представеният по делото договор за правна защита е свързан с първоинстанционното гражданско дело, с твърдения, че същият договор бил представен и по гр.д. № 170/2024г. на РС-К.. Излагат се и съображения, че постановената в този аспект съдебна практика на ВКС била приложима само когато нямало направено, подкрепено с доказателства възражение в този смисъл, каквото възражение по това дело обаче било направено. В този аспект се цитира практика, постановена по вече направени от същия жалбодател възражения, в частност Решение от 25.03.2024 г. по гр.д. № 8655/2023 г. на РС-П., потвърдено с Определение на ПОС, постановено по в.ч.гр.д. № 1585/2024 г.; Определение по гр.д. № 60459/2023 г. на СРС и др. Твърди се, че за процесуалния представител на ищеца се откривала възможност по чл.410 от ГПК, във вр. с чл.37 от ЗАдв. да получи своето възнаграждение за положения от него труд, а не по реда на чл.38 от ЗАдв., тъй като доверителят му бил декларирал пред него неистински данни.

В жалбата се твърди, че правото на иск в производството било упражнено превратно с цел увреждане на ответното дружество, тъй като по един договор за правна помощ били образувани две граждански производства, като в този случай следвало да бъде преценен от съда общия размер на материалния интерес на страната, а не поотделно за всяко дело.

1

Жалбодателят цитира съдебна практика. В този смисъл твърди и, че първоинстанционният съд неправилно присъдил разноски за всеки от предявените искове, тъй като така предявените два иска били в защита на един и същи материален интерес.

Жалбодателят изтъква, че присъденото адвокатско възнаграждение от първоинстанционния съд не било съобразено и с промените в националното законодателство, продиктувани от Решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 година по дело C‑438/22, и в частност с Наредба № 1/2004 г. за адвокатските възнаграждения за адвокатска работа (ДВ, бр.14 от 2025 г.), като посочените размери на възнагражденията за адвокатска работа нямали задължителен характер и обвързваща сила за клиента, адвоката и съда, а единствено служели за ориентир. В Допълнителните разпоредби на цитираната наредба били уредени и критериите, които следвало да се съобразят във всеки конкретен случай при определяне на размера на адвокатското възнаграждение, като от значение били вида на спора, интереса, вида и количеството извършена работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото, и което първоинстанционният съд в обжалвания му акт не направил.

Моли да бъде отменено Определение № 67/17.03.2025 г., постановено по гр.д.№ 166/2024 г. на РС – гр. К., вместо което да бъде постановено друго, с което да бъде отказано присъждане на претендираните от ищеца разноски, а в условията на евентуалност и същите да бъдат значително намалени.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил чрез чрез процесуалния представителписмен отговор от ответника по частната жалба, ищец в първоинстанционното производство Т. В. Г., с който същата е намерена за неоснователна и са изложени съображения в този смисъл.

Въззивният съд, като взе предвид доводите, изложени в жалбата, както и данните по делото, прие следното:

Частната жалба, като депозирана в срока по чл. 275 от ГПК и подадена от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, се явява допустима, което обуславя разглеждането й по същество.

По предявения от ищеца Г. иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, с Решение №111/27.12.2024 г., постановеното по гр.д. №166/2024 г., Районен съд- К. е признал за установено по отношение на ответника в първоинстанционното производство, жалбодател в настоящото- „С.К.“ ООД, че клаузата за неустойка по чл.6, ал.2 от сключения между страните Договор за паричен заем Кредирект № 847547/19.04.2023 г., е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави и е осъдил ответника, да заплати на ищеца сумата в размер на 757.84 лв., като недължимо платена по недействителната клауза, ведно със законната лихва от 08.07.2024 г. до окончателното й изплащане. Първоинстанционният съд е осъдил ответното дружество да заплати на ищеца направените от него в производството разноски, в размер на 279.74 лв. за платена държавна такса и възнаграждение за вещо лице, а на процесуалния му представител – адв. Р. Н. Р. от АК-П., сумата в размер на 1 274 лв., представляваща адвокатско възнаграждение на основание чл.38 от ЗАдв. Решението, като 2 необжалвано, е влязло в сила.

С молба с правно основание чл.248, ал.1 от ГПК, ответното дружество „С.К.“ООД е направило искане за изменение на постановеното решение в частта му за разноските, по идентични с изложените в настоящата частна жалба доводи. Поискано е първоинстанционният съд да отхвърли искането на ищцовата страна за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв., както и да не присъжда адвокатски хонорар и по двата предявени иска. При условията на евентуалност е направено и искане съдът да не присъжда разноски за държавна такса, експертиза и адвокатски хонорар по делото на основание чл.3 от ГПК, предвид злоупотребата на ищцовата страна с процесуални права.

По така депозираното искане с посоченото правно основание чл.248, ал.1 от ГПК, първоинстанционният съд е постановил обжалваното в настоящото въззивно производство Определение № 67/17.03.2025 г., с което го е оставил без уважение.

Установявайки изложеното, настоящата въззивна инстанция намира разгледаната по същество частна жалба, за частично основателна.

А това е така, защото предпоставките за присъждане на възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, могат да бъдат извлечени от разпоредбата на чл. 38, ал. 2, във вр. с чл. 38, ал. 1 от ЗАдв., а именно да е оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1 –3 от ЗАдв., в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски, т.е. да е постановено решение в полза на страната, на която е предоставена безплатната правна помощ и същата да е направила изрично искане за това.(чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 78 ГПК).

В настоящия казус поставените в условията на кумулативност законови предпоставки определено са налице – представен е Договор за правна защита и съдействие от 03.07.2024 г., сключен между ищеца и процесуалния представител- адв. Р. /а дали той е същия като този по гр.д. №170/24 г. на КРС, е неустановимо в настоящото производство/, доказващ факта на договорено безплатно адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.; изрично искане, направено чрез писмена молба в откритото съдебно заседание от 28.11.2024 г., ведно със списък на разноските по чл.80 от ГПК и постановено изяло в полза на получилата безплатна правна помощ страна- ищеца Г., процесно решение.

Настоящата инстанция не споделя посочения във въззивната жалба довод, че правото на иск в производството е упражнено от ищеца превратно с цел увреждане интересите на ответното дружество, тъй като същият завел две отделни дела срещу дружеството. Първо, това не е довод, който може да игнорира приложението на разпоредбата на чл.78 от ГПК, и второ, право на ищцовата страна е да прецени как да защити интересите си, чрез предявяването на кой и/или кои искове, срещу кого и на какво правно основание.

Неоснователно е и твърдението, че цитираните първоинстанционни дела- настоящото гр.д.

№ 166/2024 г. и посоченото гр.д. № 170/2024 г., са идентични. Да, те са подадени от едно и също лице, действало чрез един и същ процесуален представител, и петитумите им 3 съвпадат, но същите категорично не са идентични, тъй като са породени от различни правоотношения, от които възникват правата, респективно задълженията на страните по тях, в частност иде реч за два различни договора за заем, сключени през различни периоди, за различни заемни суми, при различни ГПР и с различен срок на погасяване– Договор за паричен заем Кредирект № 847547/19.04.2023 г. за сумата от 2000 лв., при ГПР – 48.05 %, платим на 14 анюитетни месечни вноски, и Договор за паричен заем Кредирект № 783305/20.12.2022 г. за сумата от 1000 лв., при ГПР – 48.30 %, платим на 9 анюитетни месечни вноски. Настоящият съдебен състав също счита, че не е налице злоупотреба с права, упражнени единствено с цел увреждане на интересите на ответното дружество, като споделя съображенията на първоинстанционния съд, че доколкото с отговора на исковата молба предявените искове са оспорени от ответника, и между страните е налице действителен правен спор, а и с оглед изцяло положителния изход на делото за ищцовата страна, може да се презумира и извод, че причина за завеждането на исковата претенция е поведението на ответното дружество.

И само за изчерпателност на изложението, следва да се посочи, че когато ответникът е дал повод за завеждане на искови претенции спрямо него и те са уважени, броят на образуваните дела е право да определи ищецът с оглед на неговата защита, и това няма пряко значение за определяне по конкретното дело на размера на възнаграждението, дължимо се на страната за осъщественото в нейна полза и заплатено от нея процесуално представителство, при изцяло положителен за нея резултат.

Въззивната инстанция намира за неоснователен и изложения в жалбата довод, че макар и да се намират в обективно съединение предявените искове, адвокатското възнаграждение следва да бъде определено като за един иск. Наложилата се съдебна практика /напр.

Определение № 50/17.01.2023 г. по ч.гр.д. № 4735/2022 г. на ІІІ г.о., ГК на ВКС и др./, в частност и практиката на настоящия съд, а и разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела, възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки от тях поотделно, независимо от начина на тяхното съединяване.

Съдът обаче споделя наложилата се съдебна практика, че декларираното в договора за правна защита и съдействие затруднено материално положение на ищеца е от категорията правоотношения, разрешими между страните на конкретния договор за правна помощ и съдействие, но и че при направено от насрещната страна възражение, подкрепено с убедителни доказателства, следва това обстоятелство да бъде изследвано от съда. В конкретния казус обаче, от така събраните доказателства не може да бъде направен извод какво е било материалното положение на ищеца Г. и дали той е бил в състояние да заплати на процесуалния си представител договореното адвокатско възнаграждение. От приобщените по делото удостоверение на Община К. и Справката от НАП за актуално състояние на трудовите договори на ищеца, действително се установява, че същият работи на безсрочен трудов договор и, че съгласно извършената от съда проверка по КОД по 4

НКПД, същият работи като „шофьор на лекотоварен автомобил“, и има деклариран към 12.11.2024 г. притежаван лек автомобил. Но, в така представените писмени доказателства не е посочен конкретен паричен еквивалент, от който съдът да може да направи извод, че ищецът е бил в материално положение, даващо му възможност да заплати исканото му адвокатско възнаграждение.